— Изведи момчето! — изсъска задавено той. Абатът заметна червената си мантия около ужасеното дете и парира меча на един от хората на Феранте с епископския си жезъл, а после, без да се замисля, изрита противника си право в слабините.
— „Свети Джеронимо“! При мен! — изрева Монреале. Приорът8 и якият манастирски секретар се завтекоха да му помогнат. Следващият насочен към Асканио удар бе посрещнат със странно движение на епископския жезъл — и наемният убиец се олюля и залитна безволно към другия край на подиума с отпуснат меч. Един от притеклите се монтефолиански стражи го уби, без да срещне съпротива. Майстор Бенефорте, на половината път до вратата, чу виковете на Фиамета и тръгна да се връща.
Ури, който охраняваше нарастващата група около абата и Асканио, се беше счепкал в смъртен двубой с беззъбия лейтенант на Феранте. Дъхът на капитана бълбукаше странно. При поредния сблъсък на мечовете Ури изрита столчето-ракла, което Феранте подлагаше под крака си, и то се прекатури през ръба на подиума, отскочи на тясната си страна и се отвори. Беше натъпкано с каменна сол, която се изсипа в краката на Фиамета.
Консервирано в солта, лежеше съсухреното трупче на новородено дете. Фиамета изпищя и отскочи ужасена, при което защипаната й рокля най-после се измъкна. Ури погледна какво става, за миг се разсея и лейтенантът на Феранте се хвърли напред и го прониза в гърдите — острието щръкна от гърба на капитана. Беззъбият лейтенант завъртя меча, опря крак в корема на Ури и измъкна острието с ужасяващ засмукващ звук. Кръв изригна и от двете рани — на гърдите и на гърба. Капитанът падна. Фиамета изкрещя, наведе се и метна с всичка сила един тежък поднос по лейтенанта. Майстор Бенефорте я сграбчи за ръката и я задърпа към изхода.
Вратата беше задръстена от сражаващи се мъже и майстор Бенефорте отстъпи стъписан назад. Тикна навития плащ със солницата в треперещите ръце на Фиамета и й се озъби:
— Да не го изпуснеш! И този път върви след мен, дяволите те взели!
Грабна някаква бутилка от една от масите и извади собствения си кинжал от обсипаната със скъпоценни камъни кания. Излъсканото като огледало острие грейна на слънцето.
Майстор Бенефорте отново направи опит да си пробие път през единствения изход от градината. Възел счепкани мъже изригна навън под натиска на новопридошлите монтефолиански стражи и майстор Бенефорте хукна към отворилата се пролука. Едва беше прекрачил прага, когато един от хората на Феранте замахна да го прониже. Той парира с крясък удара му и лисна съдържанието на шишето в лицето на мъжа. Лозимонецът изврещя и затърка очите си, а майстор Бенефорте изби меча му и двамата с Фиамета хукнаха напред.
— Магия? — преглътна момичето.
— Оцет — сопна й се майстор Бенефорте.
Ожесточена битка се водеше и при така презираното от майстора мраморно стълбище. Майстор Бенефорте буквално метна Фиамета през парапета и скочи след нея. Хукнаха през двора към портата с двете кули, за която в момента се водеше бой между хората на Феранте и на Монтефолия.
Самият лорд Феранте също беше там, размахваше меча си и ревеше:
— Задръжте портата и останалото само ще ни падне в ръцете!
Почти небрежно мечът му се плъзна и разпори гърлото на един атакуващ войник в монтефолианска ливрея. Към кокардата с цветето и пчелата върху шапката на войника бяха привързани панделки с цветовете на Феранте в чест на празненствата и те се развяха плавно, докато мъжът падаше мъртъв.
— Боже Господи, клането не ни мърда! — изпъшка майстор Бенефорте.
Феранте се обърна и го видя. Отстъпи крачка назад, присви очи, после вдигна десния си юмрук: маската върху сребърния пръстен бе насочена към майстора. Бенефорте изръмжа едно гърлено: „Глупак!“ и на свой ред вдигна ръка в особен вълнист жест, мърдайки пръсти в прецизна последователност. Стомахът на Фиамета се върза на фльонга от изкормящото усещане за сблъскващи се магии. Никакво изящество нямаше в това. Сребърният пръстен грейна, сетне внезапно ярко проблесна и се чу пронизително изпукване.
Феранте, а не майстор Бенефорте, изкрещя, изпусна меча си и стисна дясната си ръка с лявата. Ясно доловима миризма на изгоряло месо лъхна изпод някаква друга силна миризма, която Фиамета не успя да определи.
— Убийте ги! — ревна Феранте и затропа от болка, но войникът пред майстор Бенефорте паникьосано отстъпи. Майстор Бенефорте отскочи няколко крачки назад, размахвайки кинжала си, докато Фиамета набираше скорост, после и двамата хукнаха далеч от замъка.
Когато стигнаха подножието на хълма, Фиамета хвърли поглед назад. Феранте я сочеше, държеше кесия и викаше нещо. Двама от хората му хукнаха след тях. Когато къщите зачестиха, майстор Бенефорте свърна в една тясна уличка между две магазии, после зави по друга. Пробиха си път през нечие простряно да съхне пране и прескочиха едно заспало куче. Фиамета пъхтеше, останала без дъх. Имаше чувството, че някой е забил кама отляво в корема й, толкова силна беше болката от пресилените й дробове и следбанкетно пълния й стомах.