— Няма нищо — каза Тур. Изглеждаше като вцепенен. Беше очаквал да се освободи по един или друг начин от страховете си, а сега се оказваше, че е принуден да живее с тях още неизвестно колко време. Раменете му се приведоха, десният му палец загали разсеяно пръстена. Монреале го гледаше замислено.
— Преговори? — повтори Фиамета. — Какво става?
— Оцелелите гвардейци на дук Сандрино ни обградиха — мен и младия Асканио. Избягахме през портата, макар сега да си мисля, че може би щеше да е по-добре, ако бяхме останали да се бием там… от военна гледна точка. Отблъсквахме ги през целия град и се оттеглихме в „Свети Джеронимо“. Оттогава непрекъснато се стичат бегълци да търсят убежище. Манастирът е пълен. — Той поклати глава. — Толкова кръв се проля и така внезапно. Като Божие наказание. Трябва да спра този ужас преди да се е разпространил като чума из цяла Монтефолия.
— Какво правите в момента?
— Феранте също иска да спре тази нежелана война. Изпрати пратеничество, което да преговаря с мен, в ролята ми на наместник на бедния Асканио. Детето в момента спи в стаята ми.
— Примирие с Феранте? — повтори ужасена Фиамета.
— Длъжен съм да го обмисля. Не сме в добра позиция тук. Гвардията на дука би била равностойна на лозимонците, когато я водеше Сандрино, но сега гвардейците са се пръснали, уплашени са и много от тях са разделени от командирите си.
— Не можете ли да пратите за помощ… отнякъде?
Монреале сви устни.
— Точно в това е проблемът. От години дук Сандрино балансираше по тънко въже между Милано и Венеция, Извикам ли който и да било от тях сега, в едно херцогство без владетел, и хам! — докато се обърнеш, Монтефолия ще е изчезнала от картите. А повикам ли другия да изгони първия, Монтефолия ще се превърне в бойно поле.
— Феранте наистина ли би атакувал манастира? — попита Тур потресено. — Как би могло да му се размине след нещо такова?
Абат Монреале сви рамене.
— Лесно. И преди са били нападани манастири. А ако успее, кой ще го накаже? Осигури ли си веднъж властта над Монтефолия и Лозимо, ще бъде твърде силен, за да го отстранят лесно. Освен може би само Милано или Венеция, които след това биха задържали Монтефолия за себе си — и какво би спечелил младият Асканио в такъв случай?
— Ами папските войски? — попита обнадеждено Фиамета.
— Твърде далеч са. Дори ако гонфалониерът9 е склонен да ги изпрати тук, при неприятностите, които си има в Романя10.
— Но дукеса Летиция е внучка на папа!
— Но не на онзи папа, на когото трябва — въздъхна Монреале. — Можи би при следващите избори звездата на семейството й ще изгрее отново, но не и докато трае управлението на Негово сегашно Светейшество. В курията ще надделеят аргументите в полза на реда над тези на правото. Защо да изпращат войски, които да възстановят правата на една слаба жена и на едно дете, когато, ако си кротуват и изчакат, херцогството ще се поеме от един силен, опитен мъж, който на всичкото отгоре е верен папски поддръжник?
— И вашето решение ли е такова? — разгорещено настоя Фиамета. — Редът над правото?
— Въпрос на политика, дете. Не знам дали ще мога да опазя херцогството на младия Асканио, но мисля, че мога да опазя живота му. Феранте предлага да прати Асканио, майка му и сестра му в изгнание в Савоя, като им осигури издръжка в замяна на мир. Предложението не е за пренебрегване. При дадените обстоятелства е почти щедро всъщност. — Монреале приличаше на човек, захапал лимон и принуден от изискванията на етикецията да ве преструва, че е сладък.
— Не! Така Феранте ще получи всичко! — гневно извика Фиамета.
Абат Монреале се намръщи.
— А какво, да се бия до последния… монах? Съжалявам, Фиамета, но повечето от братята ми не са готови за подобна надпревара. Не бих се поколебал да подтикна и последния от тях към мъченичество заради вярата, но да ги жертвам в името на гнева не би обслужило никоя свята цел. Няма да отстъпя на Феранте нищо, което не би могъл — при това без особени усилия — да си вземе сам.
— Но Феранте уби дука!
— Не можеш да очакваш от един обикновен човек да не се защити. Когато дук Сандрино го е нападнал, Феранте не е имал друг избор, освен да извади на свой ред кинжала си.
— Отче, аз видях всичко с очите си. Дук Сандрино го нападна само с думи, пък макар и да бяха тежки. Феранте пръв извади оръжие и прониза дука, без да се поколебае и за миг.
Думите й привлякоха вниманието на абат Монреале.
— На мен ми разказаха друго.
— Кой, пратениците на Феранте? Госпожа Пиа беше с мен. И двете видяхме какво стана. Питайте нея, ако не вярвате на мен!
9
Главен магистрат или друго официално лице на изборна длъжност в средновековните италиански републики. — Бел.пр.