— Толкоз за капитулацията. Отче, какво ще правим сега?
Монреале стисна здраво очи и потърка набръчканото си чело.
— Ще печелим време, братко. Ще върнем добре премерен отговор и ще протакаме. — Погледна Тур и Фиамета. — Заведи тези уморени младежи в хосписа11. Аз отивам в параклиса да помисля, преди да е станало време за утринните молитви. В случай, че можем да отделим някой монах, който да изпее нощните псалми. — После добави по-тихо: — Най-накрая разбрах защо в правилата на нашия орден се поставя толкова силно ударение върху умението на монасите да издържат дълго време без сън.
Секретарят му промърмори едно „Амин“, взе свещ и даде знак на Фиамета и Тур да излязат преди него от стаята.
По пътя към хосписа, който се намираше близо до предната порта, тримата минаха през вътрешен двор с покрит кладенец. Дори и в този късен час, след полунощ, двама монаси, един войник и една жена чакаха с кофи в ръце. Един монах стоеше с ръка на ръчката, но не я въртеше.
— Как върви, братко? — попита на минаване брат Амброзио.
— Не е добре — отвърна монахът при ръчката. — Мътна е. Изчакваме да се утаи между ведрата, но отнема все повече време.
Най-накрая започна да върти ръчката и пресипа привързаното на въжето ведро в кофите на войника и на жената. После пусна въжето отново и зачака. Брат Амброзио тръгна след войника.
— Недостиг на вода? — попита Тур.
— Освен ако не завали и не напълни отново цистерните ни — каза Амброзио. — Обикновено даваме подслон на около седемдесет братя. Сега сме приютили петдесетина от гвардейците на дук Сандрино, много от които ранени, семействата им, хора, избягали от клането в града — в момента в манастира има повече от двеста души. Лечебницата е претъпкана. Абат Монреале обмисля дали да не отстъпи хосписа изцяло на жените и да настани ранените в параклиса, ако продължават да пристигат хора.
Войникът с пълната кофа свърна встрани, когато минаха покрай лечебницата. Фиамета надзърна след него през вратата към дълго помещение с каменни арки. Между дървените кревати бяха наредени сламеници, повечето заети от завити с одеяла хора. В мътната светлина на две газени лампи отворените очи на някакъв мъж, оцъклени и трескави, светеха върху обраслото му с четина лице, Закачулен монах се движеше между леглата. Към края на редицата някакъв мъж стенеше от болка като мучаща крава.
Брат Амброзио ги преведе през друга врата, която отвеждаше към района на хосписа, при обичайни обстоятелства единствената част от манастира, отворена за посетители. Предаде Фиамета на една възрастна жена с изопнато от умора лице, облечена с нощна риза и със сплетена на дълга плитка сива коса. Фиамета я позна — жената членуваше в управителното тяло на градската катедрала. После Амброзио поведе Тур през трапезарията за посетители към мъжкото спално помещение. Тур погледна неуверено през рамо към Фиамета, докато завиваше зад ъгъла, и й махна за довиждане с лявата си ръка.
Женската спалня беше помещение с каменни арки, подобно на лечебницата, но по-малко и по-пренаселено. И тук между креватите бяха нахвъряни сламеници и дори натрупано надве-натри сено, застлано с одеяла. Двайсет и пет или трийсет жени и два пъти по толкова деца и млади момичета бяха налягали кой където свари. По-големите момчета явно бяха настанени при мъжете.
Фиамета се придвижи между налягалите жени и мина през една врата в другия край на спалнята. Озова се в смрадлив и твърде малък за толкова хора клозет. Започваше да разбира защо абатът смяташе дългата обсада, дори и да не му се наложеше да отблъсква свежите подкрепления на Феранте, за начинание със съмнителни изгледи за успех, при това в най-добрия случай. По това време миналата нощ си беше мислила, че само да се добере до Монреале, той ще успее някак да оправи нещата. А и изглежда, тя не беше единственият жител на Монтефолия, доведен тук от същата вяра. Но сега…
Когато излезе от клозета, жената със сивата плитка я заведе при една купчина сено, вече заета от две заспали момичета. Фиамета събу съсипаните си обувки и се просна между девойките. Засега и това легло й стигаше.
8.
„Ури“. Тур примигна и пред размазания му поглед надвисна сивкавият сводест таван на мъжката спалня. Той се протегна върху тънката постеля, състояща се от нахвърляно сено с метнато отгоре му одеяло, и се опита да си спомни неприятния сън, който го беше събудил, но той се беше стопил без следа. Ако съдеше по множеството натъртени места по тялото си, сеното не го беше предпазило особено от каменния под, макар че, в интерес на истината, повечето от синините бяха нанесени от страховития лозимонски мечоносец, с когото се беше счепкал предната нощ. Каква ли болка измъчваше Ури, чиито рани бяха много по-страшни от собствените му натъртвания, и който лежеше сега безпомощен в тъмницата на врага? И какъв ли страх? Тур имаше сено, одеяло и свобода. Ури навярно имаше само гол каменен под.