— Не съм го направила аз — отрече Летиция.
— Как тогава се сдобихте с него?
— Взех го от едно момиче, което изгориха на клада заради него. Тя го получила от някакъв мавърски магьосник във Венеция. Използвала го, за да убие неверния си любим. Посетих я в килията й вечерта преди екзекуцията, от милосърдие и в Христово име. Самият инквизитор, с всичките си нагорещени железа, така и не беше открил как го е направила, но тя сподели тайната си с мен. Даде ми го. Запазих го като… като сувенир. Да създам нещо такова определено не е по силите ми. — Летиция здраво стисна устни.
— Естествено е да го твърдите. Но погледнете на проблема от моята гледна точка. Човек, който е заповядал да удушат тайно тъщата му, неминуемо ще се сблъска със силно неодобрение от страна на безбройните й братовчеди, макар други завистливи люде да се възхищават насаме от деянието му. Но един праведен човек, който се е погрижил да я изгорят публично на клада заради черно магьосничество и опит за посегателство над живота му, може да си спечели единствено симпатия.
— Постановеното от съд убийство — вдървено изрече Летиция — е убийство като всяко друго. — Госпожа Пиа беше пребледняла и сякаш не смееше да диша.
— Но ръцете ми няма да бъдат оцапани от него, нали? А и не се ли нагледа Монтефолия на достатъчно убийства? Хайде, милейди. Нека сключим мир. Днес аз ви моля смирено и ви предлагам в дар достойнството на доброволното сътрудничество. — Усилието на Феранте да заговори отново дружески беше натегнато като пружина пред скъсване.
Летиция извърна лице.
— Пак ме заболя главата. Твърде дълго ме държахте на слънце.
Гласът на Феранте загрубя.
— Утре ще разполагам със средствата да ви заставя да ми сътрудничите. И ще ви се иска да сте сключили по-добрата сделка, докато още сте имали тази възможност.
— Искам да се прибера. — По лицето на Летиция имаше по-малко живот, отколкото по лицата на мраморните статуи покрай алеите на градината.
— За да продължите да тровите ума на дъщеря си със злословия срещу мен? — Феранте прибра топчето от слонова кост в кесията си и й се поклони официално. Летиция и госпожа Пиа погледнаха към Джулия, която седеше на една скамейка и уплашено стискаше кученцето в скута си. Феранте проследи погледите им, полупритворил очи. — Мисля, че е дошло времето да ви разделя от нея и от вашата толкова вярна придворна дама. Преди да сте ме подтикнали към грубото ухажване, към което са прибегнали нашите благородни римски предци, за да спечелят сабинянските си съпруги12.
Мина един миг, докато подтекстът на тази заплаха стигне до съзнанието на двете жени. Очите на Летиция заискриха яростно.
— Само посмей…
— А вие бихте ли посмели да ми откажете ръката й… след това? — Веждите на Феранте се смръщиха, сякащ обмисляше тази нова идея. — Навярно не. Това ли е начинът да се справя с вашето упорство, Летиция? Драстично е, признавам, но ако ме принудите да прибегна до жестокост, за да извърша добро…
— Чудовище! — извика госпожа Пиа и замахна да издере с нокти лицето му. Той хвана с лекота ръката й и я изви, стиснал раздразнено устни. Бяло кръгче падна от минзухарения й ръкав и подскочи върху опечената пръст. Тя ахна и го настъпи с крак, но беше късно — плътна оранжева светлина облиза пантофката й и изчезна.
— Какво е това? — попита Феранте и се наведе да вдигне смачканото барабанче.
Ролята му на шпионин щеше да бъде разкрита всеки момент. Тур се изправи и плъзна ръка към дръжката на ножа си. За последно го беше изпозвал, за да си отреже печено шилешко за закуска. Нуждаеше се от заточване. Защо не се беше сетил да го наточи? Не можеше да си поеме дъх.
Извади го и се хвърли напред точно когато Феранте се изправи. Но беше твърде далеч — стражът край стената го видя и извика предупредително. Феранте се обърна, вдигна защитената си от ризницата ръка и отби удара на Тур. Острието се плъзна по брънките и поряза отстрани гърлото на Феранте. В отчаян опит да си върне пропиляната възможност, Тур удари отново — към тила на Феранте. Но хватката на лозимонския владетел, учудващо силна за толкова неудобен ъгъл, вече се стягаше около китката на Тур и ножът не можа да се забие дълбоко. Двамата се сбориха за дръжката. После ослепяваща болка избухна в слабините на Тур — обръгналото в сражения коляно на Феранте се заби в целта си с поразяваща сила и точност. Краката на Тур се подкосиха, той залитна напред и брадичката му се наниза на ботуша на Феранте, а главата му отхвръкна назад от удара. Беше по-лошо от скално свличане. Втори ритник попадна в корема му, шевовете се скъсаха и раната се отвори.
12
Според преданието, римляните поканили сабиняните на пиршество и в разгара му отвлекли жените и момите им. Но вместо това да предизвика война, римляните и сабиняните се помирили и така двата народа се слели. — Бел.пр.