Дори и по онова време из имението да е имало някакви хора, които да са станали свидетели на заминаването му, Алекс не ги видя. Мислеше си, че е останал незабелязан, с изключение на един робот в храстите до изхода, който насочи обектива си към него. А големите порти се отвориха гладко и равномерно, още докато наближаваше към тях.
С почти готов план в главата си, той без колебание се насочи право на север от Атланта. През първата нощ спря в някакъв мотел до Мамът Кейв6, Кентъки, където разпръсна върху масата и леглото свързаните със „Старуеб“ материали, а после седна, за да отдели на играта няколко часа съсредоточено внимание — нещо, което никога по-рано не бе правил. В малките часове на следващата сутрин, когато трябваше да се откаже от по-нататъшни усилия и да се предаде на съня, той бе научил съвсем малко повече факти, отколкото знаеше преди това. Но не бе открил и нищо, опровергаващо невероятната теория, която бе започнала да се оформя от само себе си.
Теорията се състоеше в това, че онези, които се противопоставят на ОКТАГОН в играта, имат неприятности и в реалния свят. Изглеждаше безсмислена, но наличните факти я подкрепяха. АГРАВАН и ЛУЦИФЕР бяха два типични примера. Някакъв трети играч, също противник на ОКТАГОН, бе убит в Аризона, вероятно от крадци, според това, което си спомняше Алекс от разговора с Айк Джейкъби. Не знаеше какво е било кодовото име на жертвата. Беше разбрал, че във всяка отделна игра могат да участват петнайсетина човека и че е възможно в продължение на цялата игра да не научи имената на всички свои противници, ако владенията им в „Старуеб“ са далеч от неговите.
Алекс вече изобщо не се съмняваше, че играта е свързана по някакъв начин със сериозните му проблеми. Ала това, че противопоставянето на ОКТАГОН в играта означаваше въвличане в неприятности в реалния свят, бе много по-несигурна теория. Алекс си помисли, че един друг играч, АРХАНГЕЛ, който живееше в Чикаго, сигурно би могъл да се използва като проверка за истинността й. Територията на АРХАНГЕЛ граничеше с тази на ОКТАГОН.
Когато се събуди на сутринта в мотела си до Мамът Кейв, Алекс разгледа пътните си карти и след като закуси, тръгна право за Чикаго — мислеше да стигне преди да настъпи нощта. Никога не бе ходил там, освен няколко пъти за смяна на самолета, докато беше в армията.
Истинското име, написано върху дипломатическите писма на АРХАНГЕЛ, беше Фред Рийман и пред него Тарталия бе поставил буквата „о“. Адресът беше в района на университета „Св. Томас Мор“ и Алекс предположи, че човекът е свещеник. Отначало му се стори донякъде странно такъв човек да участва в игра, симулираща бойни действия, но това съвсем не бе най-странното нещо точно в тази игра. Не си спомняше да е приказвал някога с духовно лице за каквото и да било, но със свещениците в родния му град хората се разбираха добре. А ако говореше с духовник, то поне щеше да чуе истината.
Почувствал се достатъчно отпочинал, Алекс излезе от колата и внимателно я заключи. Повечето му пари бяха вътре, завити във вестник на дъното на торбичка за отпадъци, под няколко кори от портокал и смачкани кутии. Част от парите беше скрита в хотелската стая, а в джобовете си носеше още. Имаше намерение да си купи колан с портмоне, когато му се отвореше възможност.
Алекс тръгна сред студентите в посока на сивите сгради и вдиша дълбоко дъха на северната пролет. Обзе го носталгия. Родителите му винаги бяха искали да отиде в колеж. Може би щеше да се опита, когато всичко това свършеше.
Ако оставеше настрана някои подробности, като например уличните знаци, това спокойно можеше да е и Ню Йорк. Дърветата тук се бяха разлистили по-късно, отколкото в Джорджия — пролетта току-що бе дошла. Алекс навлезе в територията на университета, където бе пълно с мотаещи се студенти. По широката павирана алея сред пролетните поляни той подмина едно момиче, което страшно приличаше на Айрис Кардано. Какво, по дяволите, правя тук? Имаше чувството, че дълго време е спал или сънувал и сега се събужда. Бе се завърнал в нормалния свят, но в част от него, която не познаваше. Беше на открито и го виждаха хиляди хора.
Чувството постепенно премина. Той спираше разни хора и ги питаше как да намери отец Рийман. Упътванията го накараха да се лута от една сграда в друга. Безбрежното изворносиньо езеро сега се виждаше по-добре, осеяно с далечни платноходки. Брегът на север и на юг от университетското градче бе ограден с високи жилищни блокове.
Езерото изчезна отново, когато Алекс се отвърна от него и мина под сивите каменни сводове. Последният завой го изведе до ивица трева и пролетни цветя, обградени от сив готически камък. За миг изпита усещането, че е попаднал в някой отминал век.