— Но не бихте нарекъл ОКТАГОН особено коварен.
— Както казах, не разполагам с доказателства за подобно нещо. Но е възможно това да стане по-късно, ако се придържа към традицията да се забива само един, но фатален нож в гърба. Пък и, вече ти обясних, аз съм му враг в тази игра почти от началото. — Очите на свещеника блестяха.
— Играта много ви вълнува, нали?
— Тя би трябвало да вълнува много и вас, щом сте дошли чак дотук, за да се срещнете с мен. Къде живеете, Хенри, в предградията ли?
— АГРАВАН и аз сме на път в момента. Когато имам постоянен адрес, ще трябва да ви го съобщя. Чудя се, откъде ли е дошло това проклето име. Звучи като яд7.
Рийман вдигна вежди.
— А, сигурно е точно това. Макар че не знам защо някой го е избрал за име на герой в играта — обикновено хората избират нещо, което звучи величествено и героично, или пък съвсем глупаво — и, между другото, като стана дума…
Поглеждайки към ръчния си часовник, отец Фред промърмори нещо и бързо се измъкна иззад бюрото. Отиде до близкия шкаф и отвори едно от чекмеджетата. За миг Алекс хранеше надеждата, че ще получи най-после нещо за пиене. Но отец Фред извади от чекмеджето някакви листове, които вероятно бяха материали, свързани с играта.
Той ги подреди, разгърнал ги близо до ризата си, като карти за покер. Погледна към Алекс, после часовника си и направи гримаса.
— Какво знаете за ДЕВА? — попита забързано той.
— Не много. Само, че е едно от кодовите имена в играта.
— Една млада дама, струва ми се… живее в Калифорния. — Отец Фред изглеждаше леко разочарован, докато се ровеше из книжата. — Чудех се, знаете ли, дали и тя не е враг на ОКТАГОН… Хенри, боя се, че ще трябва да приключим дискусията си дотук. Наистина съжалявам, но имам съвет, на който трябва да присъствам. А след това денят ми ще бъде съвсем запълнен.
— Няма нищо. Разбирам. — Алекс стана от стола и се протегна, сякаш бе спал. Не вярваше напълно в историята за този съвет. Не обвиняваше свещеника за това, че не бе получил никаква информация. Бе дошъл да говорят за игри и отец Фред му бе изнесъл лекция за една игра-свят. Но ако Алекс беше дошъл да говори откровено за убийството в реалния свят, ченгетата досега несъмнено щяха вече да бъдат тук, за да го приберат.
Когато влезе в хотелската си стая, там го чакаха двама души.
Докато му казваха да вдигне ръце и да се обърне, той искаше да попита какво, по дяволите, си мислят, че правят.
— Какво съм извършил? — успя само да попита той, със слаб, отбранителен глас.
Те го претърсиха с ръце, които в края на краищата поне не бяха метални.
— Караш много хубава кола, Хенри. Някой да ти е казвал, че можеш да я използваш?
Този път той бе вписал верния номер на колата в регистрационната книга на мотела, със смътната идея, че в противен случай полицията в големия град би била по-подозрителна.
— Разбира се. Чичо ми.
— В Тексас?
— Х-м…
— Тогава как се е случило така, че са я съобщили за открадната в Атланта?
11.
Джен протегна лявата си ръка към ключа на лампата върху кухненската стена, като в същото време с дясната свали слушалката на звънящия стенен телефон. Седеше сама и в края на деня си мислеше за насилствената и особена смърт на стария Хенри, тъй че спускането на мрака я бе изненадало.
— Ало — каза тя. И донякъде за своя изненада забеляза, че отговаряйки на обажданията днес, вече бе изоставила формата „Домът на Брамагуптра“ — през годините старият Хенри нежно бе „тормозил“ нея и Ханк да използват това обръщение всеки път, когато вдигнеха слушалката.
— Дженифър? — чу се бърз и силен мъжки глас, който тя не позна.
— Да, кой е?
— Толкова отдавна не сме се виждали, че може и да не ме помниш. Аз съм много стар приятел на Хенри. Току-що научих за трагедията. Казвам се Робърт Грегъри.
— О! — И погледът на Джен незабавно се насочи към рафтчето за писма, закачено на стената. Беше направено от рисувано дърво, задръстено, както винаги, със сметки и най-различни неща. Там, в един стар плик, останал от призива за създаване на Обединения фонд, Джен бе скрила посмъртното послание на Хенри. Такива бяха резултатите от четенето на Конан Дойл и По в детството. Последният абзац от писмото нареждаше то да бъде унищожено незабавно, щом Джен го прочетеше, но тя не бе в състояние да направи това. Страхуваше се, че ако сега го унищожеше, на другия ден нямаше да иска да повярва в реалното му съществуване. — Той говореше често за вас. Радвам се, че се обаждате — каза тя в слушалката и се запита дали наистина е така. — Смъртта му трябва да е била ужасен шок и за вас — продължи Джен и едва в този момент й хрумна, че няма доказателство дали действително говори с Боб Грегъри.