— Разбира се.
— Всичките? И петдесетте ли?
— До една!
— Гръм и мълния! Ти си благороден младеж, мъж и половина! Ела, ела да те притисна до гърдите си! Трябва да получиш една «smack»[32] една истинска «smack»!.
Той придърпа Блъди Фокс и така го «млясна», че звукът се чу доста надалеч. После си запали една от цигарите и издуха дима във въздуха с такова безкрайно блаженство, което се излъчваше и от най-малката бръчица на лицето му. Всъщност другарското чувство би трябвало да го накара да предложи на всеки от нас по една от тези малки пръчици, но той не го направи, защото бе твърде страстен пушач, за да си позволи толкова голяма жертва.
По лицето на Винету се плъзна слаба усмивка, която само аз можех да разбера. Той нямаше никаква страст и неизкоренима привичка и за него си оставаше, кажи-речи, неразбираемо, как един толкова възрастен уестман, когото наричаха дори Краля на каубоите, може да изпадне във възторг от една нищо и никаква цигара.
3. глава
В клопката на кактусите
Горещият пустинен вятър беше утихнал, а на слънцето му оставаше последната осмина от неговия небесен път. Във въздуха не летеше вече пясък и можехме да наблюдаваме как малко преди залез ослепителният диск привидно нарасна. Какви ли сцени щяха да осветяват лъчите му по същото време на следващия ден? Такива въпроси си задаваха повечето от нас в минутите, когато останахме да седим смълчани по местата си. Защото, колкото и малко да се страхувахме от команчите, всеки знаеше, че дори най-добрият и внимателно скроен човешки план може да стане на пух и прах от някаква неочаквано изникнала случайност.
Съвсем естествено беше най-напред да разкажа на Винету преживелиците си откакто не се бяхме виждали. И тъй като в разказа ми бяха включени и приключенията на моите спътници, представата, която придоби апачът, бе толкова пълна, че нямаше нужда да ми задава въпроси и за тях. Щом свърших, той обобщи чутото със следните думи:
— Сега засега трябва да мислим само за онова, което засяга мястото, където се намираме. Всичко останало можем да обсъдим и по-късно. Значи край Саскуан-куи Вупа-Умуги е събрал сто и петдесет воини, така ли?
— Бяха сто петдесет и четири. От тях отпадат шестимата команчи, с които се справихме при Алчесе-чи.
— Нале-Масиув се кани да се присъедини към него със сто души, нали?
— От тях мнозина са паднали убити или са ранени в сражението с войската, но той е изпратил вестоносци да доведат от селата им още сто воини.
— А колко бойци води Шиба-бигк?
— Двайсет.
— Тогава срещу нас ще застанат около триста неприятели. Моят брат има също толкова апачи пред кактусовото поле. Следователно можем да си премерим силите с тях.
— Да си премерим силите ли? Само да ги премерим? — намеси се Олд Уобъл. — Мисля, че дори ги превъзхождаме, далеч ги превъзхождаме! Видях колко добре са въоръжени воините на апачите, колко са дисциплинирани! Двеста от тях ще победят триста команчи. А освен това тук сме и ние, белите. Винету, Поразяващата ръка и Сигурната ръка ще се справят сами със сума ти врагове. Да не говоря за себе си, Фокс, Паркър и Холи. Нека само дойдат онези негодници! Всичките ще ги изтрепем, давам ви дума, и никой от тях няма да се завърне във вигвама си!
Лицето на Винету стана съвсем сериозно. Той му отговори:
— Известно ми е, че моят по-стар брат е непримирим враг на всички червенокожи мъже. Той ги смята за крадци, разбойници и убийци, без да размисли, че са грабнали оръжието само за да защитят законната си собственост или да отмъстят за причинените им злини и неправди. Никога досега Олд Уобъл не е проявил милост към който и да било червенокож мъж, попаднал в ръцете му. По цялата савана той е известен като Изтребителя на индианци. Но щом се намира при Поразяващата ръка и Винету, ще трябва да промени тези свои възгледи, в противен случай ще бъдем принудени да се разделим. Ние сме приятели на всички червенокожи и бели мъже, а когато сме изправени пред неприятел, независимо дали е бял, или червенокож, стига да е възможно, го побеждаваме, без да проливаме кръвта му. Олд Уобъл нарича себе си християнин, а Винету ще нарече езичник. Но защо става тъй, че християнинът толкова обича да пролива кръв, а езичникът се стреми да избегне това?
Фактът, че иначе толкова мълчаливият апач се впусна в такава дълга реч, бе доказателство за далеч по-големите му симпатии към Стария, отколкото всъщност човек можеше да предположи, съдейки по думите му. Олд Уобъл сведе глава, но след малко я вдигна и направи опит да се защити: