— От чия страна?
— От… но не, не е, възможно!
— Възможно е. Знам за кого мислиш.
— Е? За кого?
— За Олд Уобъл.
— Мътните го взели! И ти ли така мислиш?
— Може да се очаква от него.
— Да, направо се е побъркал тайно да се промъква до неприятеля и понеже толкова много искаше да дойде с нас… Я слушай!
Отляво, нейде извън лагера, се разнесе вик:
— Сус така! Един мъж!
И веднага след това отдясно, от другата страна на храсталаците, чухме някой да вика:
— Сус кава! Един кон!
После стана тихо, но повече със слуха си, отколкото със зрението доловихме някакво раздвижване, което все повече се приближаваше. Отляво, а след това и отдясно докараха някого или домъкнаха нещо. Кой ли или какво ли можеше да е то?
Не бе необходимо дълго да чакаме, за да разберем. За наш ужас опасенията, които изказахме, се сбъднаха. Неколцина от команчите доведоха… Олд Уобъл. Беше обезоръжен и целият овързан с ремъци. А само секунди след това докараха и коня му. Значи ни беше последвал и то на кон. Каква щуротия! От опит знаех, че от него може да се очакват подобни своеволия, но да се реши да се промъква към индианците на кон, все пак не го смятах за способен чак на такава глупост.
Със своята нелепа постъпка той не само ни поставяше в голямо затруднение, но ни излагаше и на съвсем явна опасност. Команчите веднага щяха да си кажат, че не е сам и че с него има и други спътници. Всъщност тревогата за самите нас повеляваше незабавно да се отдалечим, но имахме ли това право? Не трябваше ли да направим тъкмо обратното, да останем, за да видим какво щеше да се случи? Въпреки голямата си непредпазливост Стария все пак беше хитрец. Може би щеше да му хрумне някакво оправдание, тъй че да разсее подозренията на индианците.
— Уф! Олд Уобъл — възкликна Вупа-Умуги, щом съзря Стария. — Къде го заловихте?
Команчът, към когото бе отправен въпросът, отговори:
— Лежеше по корем в тревата и се промъкваше насам като койот, отиващ да търси плячка. Конете ни станаха неспокойни, защото надушиха неговия жребец, който той беше вързал отвъд нашите постове.
— Оказа ли съпротива?
— Pshaw! Искаше да избяга и ние го погнахме насам-натам като краставо куче, но щом го заловихме, не посмя да се отбранява.
— Забелязахте ли и други бели?
— Не.
— Тогава вървете и потърсете следите им! Този стар бледолик едва ли е сам тук в началото на пустинята.
Воинът се оттегли, а вождът заедно със своите хора пак седна на земята толкова спокойно, сякаш абсолютно нищо не се бе случило. Отправи заплашителен поглед към Олд Уобъл, който, подкрепян от двама команчи, стоеше изправен пред него, после заби ножа си в земята и каза:
— Ето къде е ножът на разпита. Той може да те убие, но може и да ти подари живота. От теб зависи. Ако ни кажеш истината, ще се спасиш.
Краля на каубоите извърна очи към храсталаците в посока към нас, като явно ни търсеше, но за щастие това бе само съвсем кратък поглед. Ако не се беше овладял навреме, много лесно можеше да ни издаде.
— Къде са спътниците ти? — попита вождът.
— Нямам спътници — отвърна Стария.
— Сам ли си?
— Да.
— Това е лъжа!
— Истина е!
— Ще ги търсим и ще ги намерим.
— Жив човек няма да намерите.
— Ако се окаже, че лъжеш, ти ще си виновен за ужасната смърт, от която ще умрете.
— Тогава нареди на хората си да търсят. Нямам нищо против.
— Какво правиш тук, където започва пустинята? Нима ще се опиташ да се оправдаеш, че си дошъл да ловуваш?
— Не, Олд Уобъл не е толкова глупав. И все пак наистина бих казал, че съм дошъл на лов.
— Ами какво искаш да ловуваш? Та тук няма никакъв дивеч.
— Намира се и то доста.
— От кой вид? — Вупа-Умуги презрително се изсмя.
— Червен дивеч[34].
— Уф!
— Да, червен дивеч, което ще рече индианци. Дойдох тук на лов за индианци.
Той беше много смел. Вероятно разчиташе на нас. Изглежда, беше убеден, че се крием нейде наблизо и го чуваме. И много вероятно смяташе за съвсем естествено, че няма да го изоставим в незавидното му положение. Но, разбира се, лесно може да се предположи, че този път се лъжеше. Щом с неблагоразумието си сам се беше насадил на пачи яйца, нека сега сам се оправя. Преди всичко трябваше да се погрижим за себе си и да внимаваме да не заловят и нас. Нямахме право да рискуваме живота си, за да го освободим, при което щяхме да заложим на карта успеха на целия си хубав план тъй лекомислено, както и той бе постъпил.
Смелият отговор на Стария бе слисал вожда. Просто си личеше по израза на лицето му. Той мрачно смръщи вежди и със заплашителен тон каза: