— И аз съм на същото мнение, но няма да успеят.
— Няма. Изсъхналият кактус е твърд като камък, тъй че ножовете им много бързо ще се изтънят.
— Въпреки това не бива да пренебрегваме нито една предпазна мярка. Ще отида да ги наблюдавам какво вършат.
— Нека моят брат го направи, макар че не е необходимо.
— Мога ли да дойда с теб, мистър Шетърхенд? — попита Паркър.
— Нямам нищо против.
— А аз? — осведоми се Холи.
— Добре, но други хора не ми трябват. Вземете конете си!
Тръгнахме на юг и яздихме, докато линията на кактусовото поле изви на изток. Последвахме я. Около един час продължихме да препускаме в същата посока и най-сетне достигнахме един пясъчен «залив», който се врязваше далеч навътре в кактусовата гора. Оставихме се на него да ни води, докато се озовахме в самия му край. Извадих бинокъла си и затърсих команчите. Открих ги далеч на север като малки точици. Не можех да различа какво правеха. Сигурно се мъчеха с ножовете да си пробият път, път през този необозрим трънлив гъсталак! Едно неосъществимо начинание! Поехме обратно, разбира се, по същия път, по който бяхме дошли.
Когато излязохме от споменатия пясъчен «залив» и се канехме отново да свърнем на запад, ми се стори, като че далеч на юг нещо се движеше из Ляно. Насочих далекогледа си натам и видях, че не съм се излъгал. Бяха конници. Все още не можех да ги преброя. След известно време различих осем ездачи, които водеха със себе си четири товарни коня или мулета. Яздеха на североизток и следователно трябваше да минат покрай задната страна на кактусовото поле, пред чиято челна част бяха разположени нашите апачи. Ами ако пришълците видеха команчите и им помогнеха да избягат през кактусите! Вярно, че го смятах за невъзможно, ала твърде често собственият ми опит ме беше учил, че и най-незначителната случайност превръща невъзможното във възможно. Не биваше да им позволявам да продължат в тази посока, а трябваше да ги накарам да тръгнат с нас към другата страна на кактусовото поле, още повече че сред осмината конници забелязах и четирима индианци.
От кое ли племе бяха? Непременно трябваше да разбера. Продължихме да яздим на юг, докато се озовахме на пътя им и там решихме да ги изчакаме. Те също ни видяха, поспряха се, за да се посъветват какво да правят, а после продължиха към нас.
Сред тях имаше само двамина, които ми направиха впечатление. Един от белите и един от индианците. Червенокожият имаше в косата си забодено орлово перо, което показваше, че е вожд. Белият беше висок и слаб човек, нейде между петдесет и шейсет години. Облеклото му бе фантастична смесица от униформени и цивилни дрехи и колкото и да бе странно, отстрани носеше дълга сабя. Когато се приближиха дотолкова, че можех да различавам лицата им, забелязах, че физиономията на белия не вдъхваше кой знае какво доверие.
Спряха недалеч от нас. Небрежно, кажи-речи, надменно белият вдигна ръка към периферията на шапката си и каза:
— Good day, boys![37] Какво правите тук насред тази проклета пустиня, а?
— Правим малка разходка на коне — отвърнах му.
— Разходка ли? Странно удоволствие! Ако не ми се налагаше да мина през Ляно, никой не би ме накарал да дойда тук. А всъщност кои сте и какви сте?
— Момчета сме.
— Отговаряй като хората и не се шегувай!
— Нали ни нарече «момчета», следователно сигурно ще сме такива.
— Глупости! Нямам никакво настроение за подобни щуротии. Срещнеш ли някого в дивата Ляно, трябва непременно да разбереш що за човек е той.
— Правилно.
— Добре тогава! Аз ви срещнах, следователно…Е?
— Ние също ви срещнахме…Е?
— Слушай, ти ми изглеждаш много голям чудак! Иначе не съм толкова любезен и сговорчив, но днес ще направя едно изключение. Като ме гледаш, личи си, че съм офицер, нали?
— Възможно е.
— Не си ли чувал някога за прочутия Дъглас, искам да кажа генерал Дъглас.
— Не.
— Какво? Не си?
— Не.
— Тогава си съвсем бос във военната история на Съединените щати!
— И това е възможно.
— Този генерал Дъглас съм именно аз! При тези думи той предизвикателно се изпъчи, което един истински генерал едва ли би направил.
— Хубаво! Радвам се, сър!
— Сражавал съм се при Бул Рън.
— Прави ти голяма чест.
— При Гетисбърг, при Харпърс Фери, при планините Ча-тануга, участвал съм и в двайсетина други битки. Винаги съм бил победител. Вярваш ли ми? — При тези думи той удари с ръка по сабята и тя силно издрънча.
— Защо не? — отвърнах му.
— Well! Не те и съветвам друго! Сега съм тръгнал през Ляно. Тези бели са мои слуги, а индианците са ми водачи. Предводителят им Мба, което ще рече «вълк», е вожд на индианците чикасо.