— Да.
— Тогава си разбрал думите им, така ли?
— Да. Някой от тях повика друг, който нямал време.
— Добре. Радвам се, че владееш този език, защото ще можеш заедно с мен да подслушваш червенокожите. Моето предположение се сбъдна — пред нас са конете и някой повика един от пазачите, А сега върви след мен, но колкото е възможно по-безшумно и предпазливо!
Тихомълком се запромъквахме покрай самия гъсталак, докато заобиколихме вдадената навътре в равнината гора. Тогава забелязахме светлината на един огън, който гореше в прерията на около шестстотин крачки от нас. Неколцина индианци бяха насядали край него, за да надзирават пасящите наоколо коне.
— Също както предположи, сър — обади се Олд Уобъл. — Ето ги животните, а сигурно зад храстите и дърветата на брега на Синята вода бивакуват техните собственици.
— Тук е мястото, за което говорих. Настанили са се точно там, където съм лагерувал вече два пъти. А сега трябва да легнем на земята, иначе ще ни забележат.
Запълзяхме покрай храсталаците, докъдето бе възможно да останем скрити. Пред нас сред гъсталака се отвори тесен проход, който свързваше бивака с пасището. Той щеше да е много удобен за нас, ако можехме да го използваме. Но не биваше. По този път червенокожите сновяха насам-натам, затова и през ум не ни мина да се изложим на такава опасност. И тъй, свърнахме надясно, за да се промъкнем през храсталака успоредно на пътеката. Но понеже, както вече споменах, той бе много гъст, а ние трябваше да избягваме какъвто и да било шум, това ни струва твърде големи усилия и измина доста време, преди да се доберем до другия-край на гората и да видим пред нас бивака.
Това беше военен лагер. Вярно, че по лицата на индианците бойните цветове липсваха и следователно те възнамеряваха да останат тук по-продължително, но нямаше нито една-единствена шатра, което бе съвсем неестествено, ако ставаше въпрос само за най-обикновен ловен поход. Несъмнено команчите се чувстваха тук в пълна безопасност, защото имаше не по-малко от осем огъня, на чиято светлина преброихме над сто и петдесет червенокожи. Те бяха «направили месо», което, нарязано на тънки парчета, висеше да съхне върху опънати кожени ремъци. Следователно индианците планираха далечен боен поход, по време на който или нямаше да имат време за лов, или щяха да минат през местности, където нямаше да намерят нито бизони, нито какъвто и да било друг дивеч. Този район ми беше познат. Ставаше дума за пустинята Ляно Естакадо, която толкова прилича на мъртвата, гореща пясъчна Сахара!
Наблизо лежаха още няколко убити бизона и повечето от индианците бяха заети да ги разсекат, да отделят месото от костите, а после и да го режат на тънки ивици. Други клечаха край огньовете и печаха месо. До тях имаше цели купчини от изпечени късове, несъмнено предназначени за общата вечеря. Край два от по-малките огньове, за съжаление твърде отдалечени един от друг, седяха неколцина червенокожи, които бездействаха и докато разговаряха, си подаваха лула, като всеки от тях дръпваше от нея само по два-три пъти. Навярно това беше «управителният съвет», ако мога така да се изразя. Казах «за съжаление твърде отдалечени един от друг», защото, ако тези две групи седяха заедно, можех едновременно да подслушам всичките им разговори, но така двамата с Олд Уобъл трябваше да се разделим, понеже бяхме твърдо решили да не се връщаме, без да чуем за какво разговарят индианците.
Островът, споменат от мен пред Олд Уобъл, се открояваше отсреща във водата като някаква тъмна маса, над която трепкаха съвсем слаби отблясъци светлина. Без тях сигурно нямаше да можем да го забележим. Вероятно светлината идваше от някой огън, запален сред храсталаците, които растяха, и на острова. Това обстоятелство нямаше как да не ми направи впечатление и аз се попитах: «Защо е този огън на острова?» Погледът ми внимателно обходи целия бивак, като се спираше на всяка група хора, след което си отговорих на въпроса. Там се намираха само индианци, не се виждаше никакъв бял.
Лежахме съвсем близо един до друг под див памуков храст, който ни прикриваше. Никой не гледаше към нас.
— Damn![17] — прошепна ми Стария, — Преброих негодниците. Сто петдесет и четирима са. Но сред тях няма бял. Да не би вече да са убили Сигурната ръка!
— Не са.
— Така ли? Откъде пък знаеш?
— Той все още е тук.
— Къде?
— Отсреща на острова.
— На острова ли? А-а! Това да не е онази тъмна маса във водата, над която се вижда сияние като от отблясъците на огън?
— Да.
— И ти мислиш, че Сигурната ръка е там?