Същевременно той ни разказа подробностите около пленяването му в Заешката долина. Нямаше нищо съществено. Попитахме го какво е видял при индианците, но не научихме нищо, което можеше да ни бъде от полза. Той беше добряк, смелчага, верен и умен по свой начин, но да наблюдава така, както наблюдава един уестман, това наистина не бе във възможностите му.
Щом започна да се зазорява, ние станахме и се приготвихме да възседнем конете.
— Сега съм любопитен да видя какво ще каже твоят кон — обади се Олд Уобъл. — Защото навярно маскарадът върви вече към своя край, а?
— Да. Мистър Кътър, ще вземеш ли на твоя кон индианското ми одеяло?.
— Да, дай ми го!
— Не сега, а когато се метна на седлото.
— Well! Иначе жребецът няма да ти позволи да го възседнеш!
— Навярно няма да има друг избор, но ще загубя доста време, а това не е необходимо. Ще ти подхвърля одеялото.
Отидох при коня, за да го погаля. Държеше се недоверчиво и неспокойно. Гривата му настръхна, той запръхтя и задърпа ласото. Миризмата на дивия пелин се беше изгубила и само индианското одеяло залъгваше все още животното. Изтръгнах колчето от земята и го прибрах в кобура на седлото, после скочих на гърба на коня, развързах ласото от врата му и го навих на руло. Останалите ме гледаха с любопитство, но стояха по-надалеч, за да не бъдат съборени от жребеца, ако той внезапно се втурнеше нанякъде. Животното потреперваше много особено. Познавах това потръпване, то бе предвестник на близката борба. Светкавично свалих одеялото и то полетя към Олд Уобъл. Със същата бързина преметнах навитото ласо през рамо. С едната си ръка улових импровизираните юзди, а с другата измъкнах шапката си изпод дрехата, за да си я сложа на главата и здраво да я нахлупя. Ето че конят енергично извърна глава, погледна ме само за един-единствен кратък миг, после изцвили силно и гневно и се вдигна на задните си крака. Дръпнах юздите с двете си ръце и значително засилих натиска с бедрата. Жребецът за малко не се преобърна назад. Натиснах го напред и после толкова мощно и бързото дръпнах да се извие настрани, че той се завъртя веднъж около себе си. След това наведе глава и започна да хвърля къч — напразно. Изправи се на задните си крака, после изви гръб като котка и се изхвърли във въздуха едновременно с четирите си крака. Замръзна неподвижно като статуя, за да ме заблуди, а после внезапно отскочи встрани с изпънати крака, за да падна от другата му страна на земята — пак напразно! Впусна се да изпълнява всички онези трикове и номера, на които бива дресиран тъй нареченият «bucking horse»[28], но аз останах здраво на гърба му.
— Браво, браво, сър! — извика старият Уобъл. — Трябва да призная, че имаш знаменита стойка. Този хубостник ще те озори, дяволът се е вселил в него!
— Нищо не е това — отвърнах му аз. — Ще стане още по-приятно, само почакай!
В този момент, сякаш разбрал думите ми, конят се хвърли на земята и започна да се търкаля, като риташе с крака около себе си. Направих най-важното в такива случаи, без което човек е загубен — стъпих с крака на земята и започнах да скачам натам, накъдето се въргаляше животното, ту наляво, ту надясно, тъй че жребецът оставаше винаги между разтворените ми крака. Това е изключително изморително, а трябва също да имаш и остър поглед, и чувство, за да разбереш, на коя страна възнамерява да се обърне конят в следващия миг. Същевременно е нужно много да се пазиш да не те засегне някое от копитата. Още повече трябва да внимаваш, за да предугадиш кога отново ще скочи на крака, иначе ще бъдеш запокитен нейде встрани, а той ще офейка и повече няма да го видиш.
Ето че в този миг жребецът изведнъж се изправи и ме вдигна на гърба си. Отново хванах юздите, които естествено бях пуснал, докато той се търкаляше по земята.
— Браво, браво! — извика Стария. — Гръм и мълния, ама че добиче! Никой друг не може да го направи тъй елегантно като теб освен Олд Уобъл!
— Ще стане още по-лошо, сър! — отвърнах му. — Първо ще го поизморя тук, а после ще го оставя да препусне накъдето иска. Качвай се на коня си, за да ме последваш незабавно!
Докато изговарях тези думи, конят повтори вече описаните опити да ме свали, сетне отново се хвърли на земята, затъркаля се и пак скочи на крака. Досега човешката интелигентност се беше борила срещу животинската воля, отсега нататък грубата сила щеше да се срещне с груба сила, при което винаги съм имал успех. Не съм виждал друг да направи същото. И тъй, хванах по-изкъсо и здраво юздите на коня, преместих се малко по-напред и го стиснах с всичката сила на бедрата си. Жребецът замръзна на място. Внимателно се заслушах. Щеше ли да се чуе звукът, който очаквах, или не? Да, ето го! Беше едно проточено, дълбоко и болезнено стенание, идващо от притиснатите му гърди, сигурният признак, че щях да изляза победител, ако ми стигнеха силите. Животното пак се опита да се вдигне на задните си крака, да хвърли къч, да скочи с четирите си крака във въздуха, но не можеше. Продължавах да го притискам едва ли не с още по-голяма сила отпреди. След всяко напразно усилие жребецът издаваше силен стон, дишането му се затрудни, запъхтя се. Това продължи пет минути, а и по-дълго. Потта потече от всичките му пори, от устата му изби пяна и белите й парцали се разлетяха на всички страни.