— О-о-о! Масър Боб не кажат, защо Боб не сме били там да видят! — възрази негърът със смутено изражение.
— Хм, хм, хм! — измърмори Стария. — Ето че е възможно да се мислиш за славен мъжага, а всъщност съвсем да не си такъв!
— Извинявай, мистър Кътър, но не исках да кажа това. Ти си много добър ездач, но яздиш по маниера на каубоите. А индианецът язди иначе, ще признаеш това, нали?
— Йес.
— Успях да наложа волята си на този кон, защото много добре познавам индианската дресировка, иначе нищо нямаше да излезе. Не ми се вярва, че ти щеше да го укротиш.
— Не, нямаше да се справя, и вече си го признах.
— Така е! А сега си помисли, че има и много други «конни народи», като араби, бедуини, туареги, имошаги, персийци, туркмени, киргизи, монголци и тъй нататък, и всеки от тези народи има различен начин на езда. Е, тогава може ли някой, който отлично владее дадена школа, да се смята изобщо за най-добрия ездач, а после учудено да казва за някой друг: «Та този е по-добър дори и от мен!»
— Не, сър! Както чувам, ти отново влезе в ролята си на проповедник и признавам с удоволствие, че всичко, казано от теб, е съвсем вярно, но е насочено единствено срещу мен. С две думи, би трябвало да означава: «Старче Уобъл, стига си се перчил!»
— Радвам се, че си усетил хапливия намек.
— Значи наистина е хаплив намек! А защо искаш да ме ухапеш?
— Не защото си мисля, че съм нещо повече от теб или пък мога повече от теб, а защото искам малко да се поопомниш. Знаеш, че е заради «зарязването». Там в Каам-кулано пак искаше да ме поучаваш, и то в такова време и положение, когато подобни поучения са не само излишни, а можеха да направят всичките ни планове на пух и прах. Приех ги мълчаливо, защото в момента не бях в състояние да ти докажа, че са безполезни. Сега ти дадох това доказателство. Понеже веднъж сме тръгнали заедно да вършим нещо, ще те помоля да бъдеш тъй добър, в бъдеще да имаш малко повече доверие в мен. При целта, която сме си поставили, липсата на доверие може да има фатални последици!
— Egad[30], прав си, мистър Шетърхенд! — призна той. — Превърнал съм се в стар опърничав чудак, защото никога досега не съм си намирал майстора. С думи, а още повече и с дела ти ме постави на място и аз ще запомня урока ти. Постъпвай както искаш! Няма повече да мърморя. А ако решиш да зашлевиш плесница на луната по едната буза, тогава тя ще получи шамар и от мен по другата, защото, щом ти смяташ нещо за възможно, значи е възможно. Това е ясно!
— Добре го каза! — обади се одобрително Сигурната ръка. — Не обичам много да приказвам, но върша онова, което мистър Шетърхенд изисква от мен, колкото и абсурдно да ми се струва. Умението, с което победи коня, заслужава нашето възхищение. Вярно, че има поне още един човек, който би се справил също толкова добре. Имам предвид Винету. Но никой не може да се мери с мистър Шетърхенд по физическа сила и по притискането с бедра, което кара коня да стене и облян в пот и с пяна на уста, да рухва на земята, наистина никой не може да се мери! Аз съм по-висок и по-широкоплещест от него, но ако взема да твърдя, че ще успея да победя и поваля на земята такъв кон по подобен начин, това би било лъжа, грандиозна лъжа! И гледай само как жребецът върви подир него! Сякаш от дълги години той му е господар!
— Така е и ще видите, че отсега нататък ще ми се подчинява и ще ми бъде верен като куче — казах аз. — Но, мистър Шуърхенд, не е необходимо да говориш за мен по този начин. Всеки върши, каквото може. Един човек разбира от едно нещо повече, а друг от друго. И ако всеки върши своето, всичко ще има добър край. А сега да продължим пътя си!
— Най-напред към Алчесе-чи, откъдето потеглихме вчера призори, нали? — попита Олд Уобъл.
— Не, няма да се връщаме при Малката гора.
— Защо? Щом искаме да стигнем до Дъждовната планина, онази горичка е тъкмо на пътя ни.
— Помисли за съгледвачите, които бяха убити там! Те няма да се върнат. Това ще събуди подозрението на команчите. Убеден съм, че Вупа-Умуги ще изпрати неколцина воини след тях. Нима ще допуснем да се натъкнат на следите ни?
— Не, защото ще ни последват до Дъждовната планина и всичко ще пропадне. Но нали Паркър, Холи и Дългия нож също са оставили дири, които водят в тази посока!
— Но е било вчера, следователно вече не се забелязват.
— Тогава ще трябва да поемем по заобиколен път. Откъде ще минем?
— Не можеш ли да се досетиш?
— Хм-м! Може би между Малката гора и Синята вода? Но не става, защото в такъв случай следите ни ще се забележат много по-скоро и по-лесно.
— Налага ни се да се отклоним още по-надясно.
— Значи пак ще прехвърляме Рио Пекос, така ли?