Вече беше станал на двадесет и пет години. Мустаци засенчваха устните му. Долната част от лицето му със силно развити дъвкателни мускули издаваше твърда и непоклатима воля. Навярно само сега, когато се радваше, очите му гледаха Божия свят весело и благо като очите на дете, което заобикаля червейчетата и не пипа пеперудите, за да не им причини болка. И все пак този млад човек беше страшният Avenging-ghost[31], чийто непогрешим куршум улучваше всеки Лешояд точно в средата на челото!
Той скочи от коня си и ми подаде ръка. След като ме поздрави с искрени сърдечни думи, Фокс се обърна към Винету:
— Този път намерих хората, които търсех. Но не са само воините на апачите. Винету има ли представа какви прочути мъже му е довел неговият приятел и брат Шетърхенд?
Вождът отговори с леко поклащане на главата. След това Фокс започна да ги представя:
— Това е Олд Шуърхенд, един от най-прочутите бели ловци. Тръгнал на юг, за да се запознае с вожда на апачите, и се натъкнал на Олд Шетърхенд.
Ето че най-после тези двама мъже заставаха един срещу друг. Огледаха се изпитателно. После Винету подаде ръка на ловеца и каза:
— Всеки, доведен от Олд Шетърхенд, е добре дошъл за вожда на апачите. Много съм чувал да се говори за теб, нека отсега нататък делата да заменят думите, тъй както днес личността зае мястото на разказите.
Сигурната ръка му отговори с кратки думи. Личеше си, че Винету му е направил дълбоко впечатление.
— А този — продължи Блъди Фокс — е Олд Уобъл, наричан Краля на каубоите. Той е помогнал на Олд Шетърхенд и Олд Шуърхенд да освободят Боб.
Докато Винету подаваше ръка на Стария, по лицето му за секунди пробягна един особен, бих казал, весел израз. Той рече:
— Олд Уобъл е добре известен на вожда на апачите. Той е хитър като лисица, язди като дявол и обича да пуши цигари.
В началото на тези поздравителни думи Стария засия. Ала щом чу края им, лицето му помръкна и той възкликна:
— Мътните го взели, наистина е така! Но от месеци не съм слагал цигара в устата си. Та откъде ли ще я вземе човек в тези проклети пущинаци? Ако в скоро време нещата не се променят, от яд ще изляза от кожата си и от нея ще си направя пури. Това е ясно!
Той бе толкова страстен пушач, че се чувстваше зле без цигари. Оттам идваше и този гневен изблик.
Блъди Фокс представи също Паркър и Холи, като и за тях спомена няколко добри думи. Той пак беше предприел обиколка с коня си, за да потърси мен и апачите и докато аз и Боб сме се отдалечавали от отряда на изток, той се натъкнал на тях, идвайки от север. Белите веднага му казали кои са и той ги подканил да го последват.
Колко въпроси, колко неща имахме да си казваме с Винету и Фокс! Но не разполагахме с нито една излишна минута. Цялото си време и внимание трябваше да посветим на команчите. Боб и Сана отведоха конете ни на водопой, а всички ние насядахме да се съвещаваме пред къщата, където имаше маса с две пейки, сковани от нерендосани дъски.
Фокс влезе в къщата, за да ни нагости. Въпреки че всичко, каквото сложи пред нас, никак не бе за пренебрегване, вниманието на хората, които идваха тук за пръв път, бе привлечено в съвсем друга посока.
С удивление те се оглеждаха наоколо. Какво райско кътче сред нажежената пустиня! Пред очите им се намираше естествен воден басейн почти с формата на окръжност и диаметър от около осемдесет крачки, целият догоре пълен с чудесна бистра вода, над чиято повърхност слънцето сипеше искрящи нанизи от брилянти. Насам-натам над езерото се стрелкаха пъстри водни кончета, които гонеха мухи, комари и други дребни насекоми. На брега конете ни като гастрономи се наслаждаваха на извънредно сочните стръкчета на буйно растящата трева «delicacy». Ниски палми се оглеждаха във водата, леко къдрена от вятъра. Над перестите им корони върхарите ни високи кедри и сикомори образуваха защитен покрив. Зад къщицата се простираше голяма царевична нива, където ято папагалчета-джуджета се караха за златните зърна.
Самият блокхаус не беше голям, но напълно задоволяваше нуждите на Блъди Фокс. Не можеше да се разбере от какъв материал е направен, защото четирите стени и покривът бяха напълно скрити от гъстите вейки, листа и цветове на пасифлората, чиито бели чашки бяха прошарени с червени жилки. На много места сред гъстата маса на силно разсечените й листа вече грееха нейните сладки златисти плодове, наподобяващи кокоши яйца. На други места, където цветовете още не бяха увехнали, от цвят на цвят се стрелкаха мънички колибри. Тези лилипути на птичия свят, прилични на летящи скъпоценни камъни, бяха успели да намерят пътя през Ляно до този прелестен остров.