Човекът беше млад, изглежда, не бе надхвърлил двайсетте с кой знае колко години. Щом ни съзря, той спря коня си и ни отправи изпитателен поглед сякаш искаше да прецени, що за хора сме. Беше въоръжен само с един нож, затъкнат в пояса. Малко преди да го достигнем, той ни поздрави:
— Good day, gent’s! Накъде сте тръгнали?
— Нагоре в планините — отвърнах му.
— А докъде ще стигнете днес?
— Не знаем точно. Навярно дотам, където ни завари вечерта и намерим място, подходящо за бивакуване.
— Сред вас има и бели, и червенокожи. Ще ми кажете ли кои сте?
— Защо?
— Защото търся помощ, а помощ може да получиш само от джентълмени.
— В такъв случай сте попаднали на търсените хора. Наричат ме Олд Шетърхенд, а…
— Олд Шетърхенд ли? — бързо ме прекъсна той. — Но аз мислех, че сте мъртъв!
— Тъй ли? Кой го твърди?
— Човекът, който снощи ви е застрелял!
— Аха! Къде е този тип?
— Веднага ще научите, сър. Щом онези хора са стреляли по вас, значи мога да ви се доверя. Баща ми е «blacksmith».[69] Преди известно време се заселихме в тукашната местност, защото сега край този стар път може да се спечелят добри пари. Горе в планините откриха нови златни и сребърни залежи и всеки ден край нас минават хора, които се изкачват нагоре и се нуждаят от ковач. Досега живяхме добре, доволни сме, само дето понякога при нас се отбиват люде, които са всичко друго, само не и джентълмени. Но никой не ни е причинявал толкова злини както шестимата негодници днес. Пристигнаха преди четири часа, накараха ни да им свършим сума работа, а после не пожелаха да си платят. Сестра ми беше принудена да се скрие, едва ли е необходимо да ви обяснявам защо. Затвориха баща ми в едно помещение, а мен принудиха да им надонеса всичко, каквото имаше у дома за ядене и пиене. Започнаха просто ей така да хвърлят по пода месо, брашно, хляб, а бутилките полетяха из въздуха, преди да са ги допили. Най-после успях да избягам и тъкмо се канех да се спусна долу в долината, за да извикам моя брат, който отиде там за риба.
— А знаете ли как се казват тези типове?
— Името на един от тях е Спенсър, а на друг му викат «генерала».
— Well! Тук попаднахте на хората, които ви трябват и не е необходимо да слизате в долината. Ние ще ви помогнем. Да тръгваме!
Той обърна коня си и ние потеглихме подир него. След известно време гората от дясната ни страна свърши. Отляво тя все още продължаваше, описвайки дъга, след което и там свърши. Спряхме конете си в сянката на последните дървета, защото на около половин пушечен изстрел от нас край пътя видяхме постройка, по външния вид на която веднага си личеше, че е ковачница. Досами нея имаше открито място, заобиколено с дървена ограда, където се намираха коне, но колко, не можехме ясно да различим.
Винету ме погледна въпросително. Извън къщата не се виждаше жив човек. Следователно разбойниците сигурно все още бяха в стаята. Ето защо казах:
— Най-добре ще е да ги изненадаме. И тъй, в галоп до там, скачаме от конете, връхлитаме в къщата, вземаме им пушките, после «Hands up!» Напред! Мистър Тресков ще остане пред вратата да пази конете!
Направих последното разпореждане, защото детективът не беше уестман и много лесно можеше да допусне грешка при вика «Hands up». Освен това някой трябваше да остане при конете. Препуснахме напред. Щом стигнахме къщата, всички мигновено скочиха от седлата. Аз не можех да бъда толкова бърз, но все пак ги последвах. Вътрешността на постройката се състоеше от две помещения — ковачницата и стаята за живеене. За да се добере до стаята, човек трябваше да мине през цялата ковачница. Когато се появих на прага на отворената врата на стаята, негодниците стояха вече с вдигнати ръце. Виждах само ръцете им, но не и тях самите, защото помещението беше малко. Бях принуден да остана до вратата, а пред мен бяха моите спътници. Тъкмо в този миг Винету заповяда:
— Който отпусне ръце ще бъде застрелян! Нека Мато Шако им вземе пушките!
След като това бе направено, последва друго нареждане:
— Хамердал да им вземе останалите оръжия от поясите!
И това бе изпълнено. После апачът пак заповяда:
— А сега сядайте един до друг до стената! Вече можете да си свалите ръцете! Но който се опита да стане, ще получи куршум!
Побутнах настрана Апаначка и Холбърс, които ми пречеха, и пристъпих напред. Тогава се разнесе уплашеният вик: