Ковачът се приближи до него, размаха кокалестия си юмрук пред лицето му и каза:
— Мълчи, нещастнико! Ако продължиш тъй нахално да си отваряш устата и да протестираш, извън съдебното заседание ще изкарам с теб още един специален танц! Ясно ли е?
Синът донесе въжетата и ремъците. Дадох нареждането:
— Връзвайте ги поред, тъй както са седнали! Който се съпротивлява, да бъде бит!
— Да, да ги напердашим! — ликуващо извика ковачът. — Навън имам достатъчно жилави пръчки. Нека момчето донесе и тях!
Синът излезе и ги донесе.
Това помогна. Вярно, че негодниците страшно ругаеха, но иначе не оказаха никаква съпротива. Скоро лежаха проснати на земята, вързани по маниера на уестманите. Момчето на ковача получи поръчението да ги охранява най-строго. После излязохме навън. Отначало възнамерявах да вземем и разбойниците с нас, но се отказахме, защото само щяхме да си усложним работата.
Ето че отново се поставиха старите въпроси, появиха се вече неведнъж възникналите противоречия във възгледите ни. Нямах никакво намерение да бъда снизходителен, още повече че самият аз бях ранен, но с изключение на Винету всички останали искаха смърт поне за Тоби Спенсър, а аз не го желаех и не можех да дам съгласието си. Започна се дълъг и много разгорещен спор, докато най-сетне ковачът, който се държеше като някой «разлютен Хаген»[70], скочи на крака и извика:
— Виждам, че тъй ще си седим тук и до утре, без да се споразумеем. Тези хора са преди всичко мои, защото нападнаха дома ми като диваци, изпотрошиха всичко, а мен раниха. Виждате, че лицето ми все още кърви. Мистър Шетърхенд, ти си твърде мекосърдечен човек, но въпреки това ще се съобразя с мнението ти и няма да искам смъртта на Спенсър. В замяна обаче очаквам, че ще бъдат приети предложенията, които ще направя.
— Какви са те? — попитах го.
— Най-напред да ми разрешите от тяхната собственост да се обезщетя за онова, което ми унищожиха. Съгласен ли си, сър?
— Да. От само себе си се разбира, че трябва да те обезщетят.
— Well! Тогава остава Спенсър, който е виновен за всичко. Ти не искаш да дадеш съгласието си да бъде убит, защото той не те е пречукал, а само те е ранил. Смятам, че това е проява на мекушавост от твоя страна, тъй като Дивият запад не знае пощада за убиеца, независимо дали убийството е успяло, или не. Но въпреки това нека проявим един вид милосърдие. Той е заслужил смъртта, но няма да го екзекутираме ей така, а ще му дадем възможност да се защитава.
— Какво имаш предвид?
— Нека се бие с мен на живот и смърт!
— Едва ли можем да се съгласим на подобно нещо.
— Защо не?
— Този човек има великанска сила.
— Pshaw! И аз не съм някое хлапе! Или си мислиш така само защото съм позволил да ме затворят в избата? Но те ме изненадаха и бяха шестима!
— И тъй да е! Виждам, че си здравеняк, но въпреки всичко двубоят не е равностоен.
— Защо?
— Защото той е негодник и за него няма да е жалко, а ти си почтен човек, който има деца. Нямаш право да залагаш живота си срещу неговия.
— Но аз не го залагам. Споменатата от теб неравностойност ще се компенсира от оръжията, с които ще се бием.
— Какви ще са те?
— Ковашки чукове.
— Ковашки чукове! Ама че хрумване? Значи ставаше дума за двубой между циклопи.[71]
Искрено си признавам, че такъв двубой страшно ме привличаше като уестман, но като човек смятах, че съм длъжен да се противопоставя. Обаче изобщо не намерих време да дам израз на раздвоението си, защото спътниците ми с голяма готовност приеха това предложение. Двубой и то такъв двубой според обичаите на саваната не можеше да бъде отхвърлен. Какво зрелище само щеше да е да гледаш как двамата се нахвърлят един срещу друг с железните чукове в ръце — загрубелият здраво сложен ковач и Тоби Спенсър, който притежаваше силата на няколко души! Никой не бе преживявал досега подобно нещо. Никога не го е имало! Всички мигновено изпаднаха във възторг. Хамердал извика:
— Чудесна, великолепна идея! Какъв ли череп трябва да имаш за да можеш да понесеш такива удари! Съгласен съм! А ти Пит Холбърс, старий Куне, не си ли?
— Хм-м! Щом ти мислиш, че такива чукове ще окажат по-добро въздействие, отколкото ако вземеш да галиш някого с ватирани ръкавици, тогава няма как да не ти дам пълно право, драги Дик — отговори му Дългуча.
Другите също изразиха съгласието си. Дори вождът на апачите каза:
— Да, нека се бият. Винету няма нищо против.
И тъй отнета ми бе всякаква възможност да възразявам. Дадох съгласието си.
Изведохме разбойниците навън, понеже страшният двубой можеше да се състои само на открито. Щом научиха какво решение сме взели, отначало просто не им се вярваше, но скоро така разсеяхме съмненията им, че на бърза ръка се видяха принудени да проумеят сериозността на намеренията ни. Разбира се, възраженията на Спенсър бяха най-гръмогласни. Той заяви, че в никакъв случай нямало да участва в двубоя, но ковачът му каза:
71
Еднооки великани от гръцката митология, които живеели на остров Сицилия и изковавали мълниите на Зевс. Б. пр.