— Моят брат Шетърхенд е убеден, че днес не можем да предприемем нищо, нали?
— За съжаление да — отвърнах му.
— Навярно ще се справим с постовете, но при конете са поставени още двама, а всички индианци ще спят леко.
— И въпреки това, ако се стигне до схватка и рискуваме живота си, пак ще успеем, но аз съм против това.
— Винету също. Каквото можем да постигнем без риск, ще го постигнем без риск. И тъй ще чакаме до зазоряване.
— И тогава ще се върнем в Долината на мечките, нали?
— Да, за да говорим с Олд Шуърхенд.
— Колко ще се изненада и как ще се зарадва, когато ни види!
— Сърцето му ще се изпълни с блаженство! Но той няма да тръгне с нас.
— Не, непременно ще удържи на думата си.
— Уф! Знаем къде се намира леговището на една гризли. Казват, че в Долината на мечките винаги имало по няколко. Дано да е истина!
— Това е изключителна идея, достойна за моя червенокож брат!
— В такъв случай Олд Шуърхенд ще може да им занесе кожите!
— Но положението му не би се променило кой знае колко. Тогава ще му подарят само живота, но не и свободата.
— Моят брат има право. Във всички случаи ще се видим принудени да го освободим. Но само ако се сдобие с кожите, ще може после да тръгне с нас. Иначе не. На индианците юта той не е обещавал да язди заедно с тях и да си избере за скуоу една от техните жени.
— Добре, утре ще потърсим следи от мечки! Но сега се сещам за нашите собствени следи. Сигурно утре през целия ден всички юта ще се скитат из «парка» и ще открият мястото, където сме се разположили на бивак.
— Уф! Не бива да оставаме там. Но къде ще отидем?
— Налага се да избягваме «парка» и околностите му, защото дирите ни непрестанно ще бъдат открити. Има само две възможности: първо, да продължим и да се спуснем в долината, откъдето дойдоха индианците юта, но това не ни върши работа поради тъмнината и защото рано сутринта ще трябва да яздим обратно. И второ, да се върнем пак в Долината на мечките, където утре ще се разиграят решителните действия. При настъпилата тъмнина това, разбира се, е опасна работа, но днес се запознахме с клисурата и ако ние двамата водим конете и се спускаме съвсем бавно, сигурно ще успеем. Наистина, не бива да забравяме, че бърлогата на гризли се намира съвсем близо до пътя ни.
— Щом ние двамата водим останалите, нищо лошо няма да им се случи. Ако мечката се намира наблизо, конете ни ще издадат присъствието й. А и срещу тъмнината има средство. В горната част на клисурата Винету забеляза едно съвсем изсъхнало таго-тси[78], от което ще станат хубави факли.
— Добре! Значи слизаме обратно в Долината на мечките, така ли?
— Да. Що се отнася до мечката, от шума на потока няма да чуем приближаването й, но затова пък ще държим очите си отворени.
— А следите, които ще оставим из «парка»? Защото не можем пак да се придържаме в края на гората, ще трябва да го прекосим.
— Винету ще ги заличи с одеялото си. Хау!
Това «хау!» показваше, че съвещанието ни е свършило и ние се отправихме към нашите спътници, за да им съобщим кого сме видели, какво сме чули и после решили. Всички, и особено онези, които бяха приятели на Олд Шуърхенд, а именно Апаначка, Дик Хамердал и Пит Холбърс, пожелаха да помогнат в освобождаването му. Разказът ни бе съвсем кратък. Другите поискаха да чуят и подробностите, но Винету ги възпря с думите:
— Нека моите братя почакат, докато разполагаме с повече време. Преди всичко трябва да заличим следите си тук наоколо, а това доста ще ни забави.
Заедно с Мато Шако и Апаначка той се нагърби с тази тежка работа, защото на мен навеждането ми причиняваше болки. После възседнахме конете и ги насочихме през «парка» към входа на клисурата, откъдето днес бяхме минали. Яздехме в индианска нишка, като Винету бе последен, за да изправя смачканата трева с помощта на одеялото си, което влачеше зад коня си, вързано за ласото. Щом стигнахме до клисурата, слязохме от седлата, защото трябваше да водим конете за юздите.
Тук Винету застана начело, след него вървях аз, а другите ни следваха. Заради мечките държахме пушките си готови за стрелба. Горе в края на «парка» благодарение на изгрелите звезди беше станало малко по-светло отпреди, но в дълбоко врязалата се клисура цареше такъв мрак, че едва различавах жребеца на Винету, макар да вървях тъй близо подир него, че можех да го хвана за опашката. Тук отново по най-блестящ начин се прояви несравнимото чувство за ориентиране на апача както и неговият силно развит нюх.
Въпреки привикналите ни към тъмнината очи пътят ни беше много труден. Улесняваше ни само това, че днес бяхме минали вече по пътечката край потока. Дори на някои места шумът на водата ни служеше за водач. Най-сетне, след доста дълго време Винету спря пред мен и каза: