5. глава
При Devils Head
Вече се намирахме високо горе в самите Скалисти планини и яздехме по източните склонове на Па-савере-пайев[81]. Величествената панорама, сред която се движехме, ние, нищожните джуджета, се отличаваше със завладяващо великолепие. Тук гигантските измерения на планинските масиви в съюз с богатите багри на голите скали имаха поразителен ефект. Това бяха високи до небето и дълги много мили гранитни скали с причудливо изваяни бастиони, които изглеждаха непреодолими. Обърнехме ли глави, за да погледнем назад, далеч-далеч в ниското, на изток виждахме ширналата се подобно на безбрежно море прерия, над чиято повърхност играеха несигурни светлинки. Потоците шумяха край нас като разбито на пяна течно сребро. Облечена в зелената си кадифена премяна с изискано съчетани багри, украсила главата си със зелена корона, госпожа Флора с горди стъпки се изкачваше нагоре по грандиозните планински скатове и купени. На една страна се издигаха едно върху друго гигантски каменни стъпала, по които растяха могъщи балсамови ели, служещи като стълба на планинските духове, когато нощно време слизат отгоре «загърнати в груб вълчи кожух, стиснали в юмрука си по някой бор». На друга страна в полите на самотен, царствено издигащ се планински титан се бяха образували цели редици от великански колонади, зад чиито горски кулиси чудните тайни на този тъй близък до небето свят замечтано дремеха. Зад ясните и тъмни контури на привидно най-високите върхове сред сиво-сини воали блещукаха сребристи и златисти точки, сияеха диамантени линии и ленти. Дали не бяха поздрави от някакъв недостъпен за смъртните приказен свят, от една вълшебна страна, намираща се някъде в другия край на земното кълбо, или там слънчевите лъчи се отразяваха от челата на далечни планински върхове, в сравнение с които заобикалящите ни скалисти великани изобщо не можеха да си съперничат по височина?
Ние продължавахме да яздим нагоре през цялото това великолепие и величественост. Днешната ни цел беше Па-савере, онова самотно светлозелено езеро, за което индианските легенди разказват необикновени неща. Там се канехме да пренощуваме, а на следващото утро да се спуснем в «парка» на Сан Луис, където очаквах да се разрешат толкова много загадки.
На сутринта след приключенията ни в Долината на мечките освободихме петдесет и тримата индианци, както им бяхме обещали. Тъй като Олд Шуърхенд бе вече при нас, нямахме основание да бързаме кой знае колко и затова не потеглихме от онзи «парк» преди юта-капотите, а ги оставихме да тръгнат на път преди нас, защото винаги е по-изгодно враждебно настроените хора да са пред теб, отколкото зад гърба ти.
А че бяха враждебно настроени към нас, бяха, макар да не можеха да се оплачат от отношението ни към тях. На никой не беше паднал и косъм от главата, никому не бяхме казали лоша дума. Въпреки това след като рано сутринта развързахме вожда, той ни заяви:
— Снощи Олд Шуърхенд ни каза, че все още не е квит с нас. Но той се изрази погрешно, защото всъщност ние все още не сме квит с него. Той уби двама воини.
— Но нали затова ви донесе четири кожи — отговори Винету.
— Не сме ги получили.
— Можете да ги вземете!
— След като им отрязахте ушите и ноктите ли? Не! A дори и да ги бяхме получили, пак щяхме да му подарим само живота, но не и свободата. Той трябва да е наш!
— И ако ви падне в ръцете, ще го убиете, нали?
— Да, защото не получихме кожите, откупа за неговия живот. Между нас отново стои пролятата кръв и ние ще поискаме неговата.
— Уф! Олд Шетърхенд и Винету винаги са били приятели на всички червенокожи мъже. И на вас не причинихме никакво зло, макар че бяхте наши пленници и преди да се разделим, се канехме да изпушим с вас лулата на мира.
— Не желаем и да чуем за вашия калюмет.
— Тогава ще бъдете не само врагове на Олд Шуърхенд, а и наши!
— Да. Между нас и вас остава враждата!
— Да бъде волята на Тусага Сарич, вожда на юта-капотите. Винету, вождът на апачите, никому не натрапва приятелството си, защото той няма навика да се страхува от който и да било неприятел. Юта-капотите могат да си тръгнат!
— Да, нека си тръгнат, глупаците! — извика Хамердал. — Изобщо благодаря за тяхното приятелство, защото побратимството им веднага ще се изпари, а от дългогодишен опит знам, че онзи, който ти предложи първо приятелството си, а после пожелае и да се побратими с теб, обикновено има намерението да ти изтупа джоба. Това винаги се оказва непоклатима истина. Нали, Пит Холбърс, старий Куне?