Съвсем противно на очакванията ми Олд Уобъл не ме прекъсна нито веднъж. Наистина ме гледаше подигравателно, но не обели нито дума. Да не би вече да се боеше да ми се присмива? Щеше да е добър признак. Не исках да преча на това благоприятно въздействие и като дръпнах Олд Шуърхенд за ръката, двамата се отдалечихме.
След известно време бяхме вече готови с работата си дотам, че можехме да положим труповете в падината. И ето че тогава ми хрумна една мисъл, не, не беше мисъл, а по-скоро внушение. Накарах да донесат стария Уобъл и да го оставят до гроба. Пренасянето му причини силни болки. Той взе да крещи без прекъсване, а после попита, защо не сме го оставили на мястото му.
— За да видиш къде ще погребем скалпираните ти другари — отговорих му аз. — Ще оставим място и за теб, тъй като преди още слънцето да залезе и ти ще спиш тук вечния си сън. Имаш само толкова време, колкото да се разкаеш за грешния си живот.
Очаквах, че гневно ще се разкрещи, но той лежеше притихнал, съвсем притихнал. Гледаше как един подир друг положихме всички трампове в ямата, а после ги покрихме с клони. Видя също как най-отгоре натрупахме камъни, как оставихме място и за него. Очите му следяха всяко наше движение. И той все още не продумваше ни дума. Ала в погледа му се четеше страх, страх, който непрекъснато растеше. Най-сетне приключихме с работата си и се отдалечихме привидно, без да му обръщаме никакво внимание. Но в себе си аз усещах изключително голямо вътрешно напрежение.
И ето че изведнъж въздухът потрепери от такъв вик, който по нищо не се различаваше от първия. Пак се върнах при него. Силните му болки се бяха възобновили, но този път той не изгуби съзнание. Гърчеше се като червей. Удряше и риташе с крака и ръце около себе си, но от устата му не се чуваха вече нито клетви, нито проклятия. После отново притихна, започна да стене и да охка. Зъбите му заскърцаха, а по челото и страните му избиха едри капки пот. Избърсах я няколко пъти. Това състояние продължи доста дълго. По едно време го чух с приглушен глас да казва:
— Мистър Шетърхенд!
Наведох се над него и тогава бавно и на пресекулки той ме попита:
— Ти знаеш всичко… всичко… не знаеш ли и старата… песен… песен… за… за… вечността?
— Коя песен? Как започва?
— Eter… nity… ox… thunder… word.
— Знам я.
— Кажи й думите… кажи ги!
Хвърлих многозначителен поглед към Олд Шуърхенд, който се беше присъединил към мен, седнах до Стария и подех текста на старата толкова силно въздействаща църковна песен, започваща така:
По изражението на Олд Уобъл си личеше, че усеща как всяка следваща дума го пронизва все по-силно и по-силно като острието на кинжал.
Но какво беше това? С голяма мъка той се опита да изговори след мен: «Ти Божията милост ще познаеш, когато греховете си покаеш»[82]…
Внезапно, обзет от неописуем страх, той извика:
— Колко време му трябва на човек, за да получи Божията милост? Колко? Кажи ми бързо!
— Само няколко мига, стига да си искрен — отговорих му.
— Твърде малко е, на съвестта ми тежат повече грехове, отколкото звезди има на небето! Кой ще ми опрости многобройните грехове? Ти можеш ли, мистър Шетърхенд?
— Аз не. Помоли Бог. Единствено той може.
— Де да се бях вслушал по-рано в думите ти! Много труд си даде с мен. Аз отричах Бога и Му се надсмивах, но сега не искам да умра без Него! Дано се смили над мен!
— О, Господи! — въздъхна Олд Шуърхенд. — виждал съм вече не един и двама как падат мъртви в схватка с неприятели, но за пръв път виждам да се умира така!
Думите на Олд Уобъл накараха другарите ни да се приближат. Наобиколиха ни. Пъхнах ръка под дрехата на Стария и потърсих сърцето му. Едва усетих лекия неравномерен пулс. Известно време той остана да лежи като труп.
— Мешърс, свалете си шапките! — помолих аз. Секундите се проточиха в минути, минутите в четвърт час, после в още един и още един.
И ето че Олд Уобъл отвори очи. Погледът, който се спря на мен, бе ведър и благ и макар гласът му да беше слаб, прозвуча ясно, когато каза:
— Спах дълго и дълбоко. Присъни ми се бащината къща, а в нея и майка ми, беше много отдавна, когато ги видях за последен път. Сънувах, че се държах към майка си лошо, много лошо и я огорчих. Помолих я за прошка. Тогава тя ме притисна до гърдите си и ме целуна. Никога през живота си Олд Уобъл не е целуван, единствено сега в предсмъртния си час. Дали това е бил духът на майка ми, мистър Шетърхенд? Дали е Божията милост, за която се молих?