Понеже си замълчах, той грубо додаде:
— Да не би да се съмняваш?
— Хм-м! Вярвам ти и то с голямо удоволствие.
— Сериозно ли говориш? Защото Тоби Спенсър не е човек, с когото можеш да се шегуваш!
Беше ясно, че търси свада с мен. Видях загрижения поглед, който ми хвърли майка Тик, и заради нея отвърнах много учтиво:
— Убеден съм в това, сър. Онзи, който притежава физическата сила само с един замах да окачи някой мъж на куката за дрехи да виси като стар парцал, няма причина да позволява на другите хора да си правят майтап с него.
Злобният му поглед, отправен към мен, поомекна и на лицето му се изписа, кажи-речи, дружелюбно изражение, когато с тон на задоволство ми каза:
— Прав си, сър. Очевидно ти все пак си човек на място. Ще ми кажеш ли с каква професия се занимаваш?
— Хм-м, всъщност с никаква, понеже тъкмо сега не върша нищо.
— Но все пак трябва да правиш нещо, да работиш. Или не е така?
— Разбира се. Опитвал съм какво ли не.
— Но не си я докарал до нещо свястно!
— За съжаление!
— С какво се занимава напоследък?
— Напоследък бях в прерията.
— В прерията? Значи си ловец? Нима умееш да стреляш?
— Горе-долу.
— Ами да яздиш?
— Също.
— Но ми изглеждаш малко страхлив по характер!
— Хм-м! Зависи от обстоятелствата. Човек трябва да проявява смелост единствено когато е наложително, иначе това си остава само перчене.
— Прав си! Слушай, започваш да ми харесваш. Ти си скромен момък, който може да върши работа. Ако знаех, че не си някой истински грийнхорн, тогава…
— Тогава…? — попитах, защото той не довърши мисълта си.
— Тогава щях да те попитам дали нямаш желание да тръгнеш с нас.
— Накъде?
— Към Запада. Искаш ли?
— Преди да ти отговоря, трябва да разбера къде ще отидете и какво ще правите там.
— Well, това също е вярно и разумно. Каним се да пообиколим нагоре из Колорадо приблизително до «парка»[4] на Сан Луис (Според испанския правопис в оригиналния текст). Ходил ли си някога толкова на север?
— Да.
— Какво? Чак дотам? Не бих го очаквал от теб! А позната ли ти е околността на Фоум-каскейд?[5]
— Не.
— Там искаме да отидем. Горе в планините напоследък пак са открили такива количества злато, че човек не бива да пропуска толкова изгоден случай.
— Ще копаете да търсите злато?
— Хм…да-a-a-a! — отвърна провлечено той.
— Ами ако не намерите нищо?
— Тогава други ще намерят — отговори ми с многозначително повдигане на раменете. — Не е необходимо да си дигър[6], за да припечелиш нещо в златните мини.
Разбрах какво имаше предвид. Канеше се да жъне там, където не беше сял.
— Няма защо да се безпокоиш, че ще се върнем с празни ръце — продължи той, за да не изгубя желание. Сериозно бе намислил да ме вземе със себе си, защото колкото по-многобройна беше групата, толкова по-голяма щеше да е печалбата, а мен навярно ме смяташе за човек, когото можеше да използва и после, в най-добрия случай, да изгони… — Всички ние сме убедени, че ще имаме хубав добив, тъй като с нас ще бъде един човек, който разбира от тези работи.
— Някой геолог?
— Нещо повече от геолог. Има всички познания и опит, необходими в златоносните находища. Съмненията ти ще се разсеят, ако ти кажа, че той е офицер с висок чин, а именно генерал.
— Генерал ли? — попитах аз и през ума ми мина една мисъл. — А как се казва този джентълмен?
— Дъглас. Участвал е в сума битки, а после е започнал в планините най-подробни научни изследвания, чиито резултати ни убедиха, че ще намерим много злато. Е, не желаеш ли да дойдеш?
Ако той действително имаше намерение да търси злато, надали щеше да спомене дори и дума пред толкова свидетели. Следователно имаше предвид нещо съвсем друго, а че то не беше нищо добро, ставаше ясно от участието на мнимия генерал в начинанието им. Фактът, че той все още се казваше Дъглас и не си беше сменил името, бе от негова страна голяма непредпазливост, която не можех да разбера.
— Не, сър, нямам желание — отвърнах му аз.
— Защо?
— Много просто, защото цялата работа не ми харесва.
— И защо не ти харесва?
Досегашната дружелюбност постепенно изчезна от лицето му, то взе да става все по-мрачно и по-мрачно и накрая придоби дори заплашителен израз.
— Защото не ми е по вкуса.
— Ами какъв вкус имаш, сър?
— Вкус, който върви ръка за ръка с честността.
При тези думи той скочи на крака и ми изкрещя:
— По дяволите! Да не искаш да кажеш, че не съм честен?
4
Под «парк» в САЩ често се разбира и цяла област, заемаща огромна територия, като например националния парк Йелоустоун — около 9500 кв.км. Б. пр.