— Никой ли? Наистина ли никой? — попита фермерът.
— Никой! — потвърди Винету. — Заедно със Слънцето и Небето изчезнали и надеждите на червенокожите воини, а в лицето на Икветзи-па християнството изгубило такъв проповедник, какъвто едва ли може да се намери между двете големи морета. Той бил приятел и брат, верен съветник на моя баща. Инчу-чуна силно го беше обикнал и какво ли не би дал, дори и живота си, само и само да научи каква беда е сполетяла брата и сестрите, защото единствено някакво нещастие може да е виновно за тяхното изчезване.
Фермерът следеше думите на Винету с голямо и нескрито внимание. В този момент той го попита:
— Ако предишният вожд на апачите е бил готов на такива големи жертви, дали и сегашният им вожд има същата готовност?
— Да, готов съм да действам от името и в духа на моя баща, чието сърце обичаше Големия приятел.
— Тогава тук те е довела някаква странна щастлива случайност, защото аз съм в състояние да ти дам някои сведения.
За да опиша силното въздействие на тези думи върху апача, е необходимо само да кажа, че Винету, това олицетворение на спокойствие и сдържаност не само стана от стола си, а направо подскочи, сякаш подхвърлен нагоре от пружина. С мъка поемайки си дъх, той възкликна:
— Да ни дадеш сведения? За Икветзи-па, за Падре Дитерико, когото всички ние смятаме за изчезнал? Наистина ли? Възможно ли е? Но това може да е само някаква заблуда или измама!
— Няма никаква измама. В състояние съм да ви дам сигурни сведения. Но, за съжаление те не са тъй радостни както би ми се искало. Той не е вече между живите.
— Уф! Мъртъв ли е?
— Да. Убит е. Иначе не знам нищо за случилото се между изчезването му и неговата смърт. Дори не мога да кажа как са го убили и кой е неговият убиец.
При тези думи Винету така тръсна глава, че разкошната коса, която падаше по плещите му, прелетя над раменете и закри лицето му като воал.
— Уф, уф! — разнесе се изпод «воала». — Убили са го значи, убили са го! Ръката на убиец ни е отнела безценния живот на Икветзи-па! Докажи го!
С две ръце апачът отново отхвърли косата си назад. Очите му мятаха мълнии, а устата му бе отворена, сякаш искаше буквално да «изпие» отговора на фермера.
— Видях гроба му — каза Харбър. — Слушайте ме внимателно!
Винету бавно се отпусна на стола си, като шумно и дълбоко пое дъх.
Фермерът отпи глътка чай от чашата пред себе си и се осведоми:
— Бил ли е някога вождът на апачите горе в «парка» на Сан Луис и позната ли му е местността Фоум Каскейд?
— Да.
— А знае ли онази толкова опасна планинска пътека, която води оттам нагоре към Девилс Хед[46]?
— Не знам нито пътя, нито къде се намира Девилс Хед, но със сигурност ще намеря и двете. Хау!
— Там горе взех решението си да се откажа от суровия живот в Дивия запад. Бях женен и вече имах двете си по-големи момчета, които по онова време бяха, разбира се, още съвсем дребни малчугани. И добре се прехранвахме, но сграбчи ли веднъж животът на Запада някого, хич лесно не го изпуска и тъй стана, че зарязах и жена и деца, слава Богу за последен път и се присъединих към неколцина мъже, които се канеха да отидат в Колорадо, за да търсят злато. Добрахме се щастливо дотам, но колкото повече се отдалечавах от дома, толкоз повече се засилваше копнежът ми по жената и децата. Чак тогава проумях, че не е все едно дали си ерген, или женен човек, когато се катериш из планините и си винаги нащрек, за да посрещаш десетки опасности. Отначало бяхме четирима, но горе се изкачихме само трима, защото един ни изостави от малодушие още в подножието на планините. Няма да ви разказвам дълги истории, а ще бъда кратък. В продължение на повече от два месеца при неописуеми лишения и напрежение търсихме злато, без да намерим дори и следа от скъпоценния метал. После най-добрият златотърсач сред нас падна от една скала и си счупи врата. Останахме само двамина, и то с убеждението, че ще открием още по-малко злато отколкото дотогава, което ще рече съвсем нищо. Така и стана. В лова нямахме никакъв късмет и затова страшно гладувахме. Дрехите ни се изпокъсаха, ботушите ни се разпаднаха. Бяхме в такова окаяно положение, каквото едва ли можете да си представите. Изгубих сили, другарят ми отпадна още повече и най-накрая дори се разболя. Това бе много зле за него, защото му струва живота. Беше валяло в продължение на няколко дни, а ни се налагаше да се прехвърлим през един буен планински поток, в който водата бе опасно придошла. Исках да изчакаме докато нивото му спадне, но моят спътник вярваше, че ще успеем да го преминем и трябваше да отстъпя пред волята му. Течението го отнесе. След дълго търсене го намерих долу в ниското, удавен и обезобразен. Погребах го, както бяхме погребали и другия — покрит с три стъпки студена земя, изпратен с гореща искрена молитва. След това останах съвсем сам и без никакъв друг избор, освен да потегля към дома с полуголите си изранени и окървавени крака. Страшно отпаднал, аз се придвижвах много бавно и, смъртно изтощен, след няколко дни се добрах до Девилс Хед. Наистина, никога дотогава не бях виждал това място, но веднага го познах. По своята форма скалата толкова наподобява дяволска глава, сякаш самият сатана беше позирал на някой скулптор. Тръшнах се върху мекия мъх и ми се приплака. Да, вода имаше, но нямах нищо за ядене, тъй като затворът на пушката ми се беше счупил. Нямах възможност да убия какъвто и да било дивеч и вече от два дена не бях хапвал нищичко. Изтощението ме надви и затворих очи, за да поспя и може би никога да не се събудя. Но ги отворих още веднъж, и то всъщност, без да искам. Междувременно се бях обърнал настрана, тъй че умореният ми поглед падна върху една друга част от скалата. Там се виждаха букви, издълбани с нож или някакъв друг подобен инструмент. Това ме съживи. Имах чувството, сякаш в мен отново се вляха сили. Станах и отидох до скалата, за да прочета написаното. Тогава видях, че имаше не само букви, но и фигури.