Но какъв ли намиращ се извън мен разум, каква ли съвсем независима от мен сила е могло да има, които тъй са се разпореждали с мен, напомняли са ми, предупреждавали са ме и са ме наказвали с така наречената нечиста съвест, когато са ме виждали невнимателен или дори непокорен? Не е могло да бъде нито инстинкт, нито случайност, а е бил Божи ангел, изпратен ми от повелителя на небесното войнство, за да ме води, предупреждава и съветва. Веднъж в ученическите си години, след като успях да избягна една голяма опасност благодарение на толкова често споменаваната «случайност», която обаче за мен съществува, написах в дневника си няколко реда, родили се под въздействието на смъртния ми страх и от поетична гледна точка съвсем «неогладени»:
Знам, че като писател може би върша грях с тези осемнайсет стиха, но мисля, че през последния четвърт час не писателствах, а говорих към читателите си като човек, като доброжелателен приятел. И ми се струва, че стихчета от момчешките години на един приятел обикновено навсякъде се посрещат с безкритична благосклонност и със снизходителни усмивки.
И така моят ангел-хранител ме спаси от смърт в дома на Харбър, също както ме беше спасил и във фермата на Фенър, и ето че сега отново седях на стола си, където куршумът на жреца за малко не ме улучи. Духовете все още не се бяха успокоили и инцидентът се обсъждаше, тъй да се каже, с неподправена оживеност. Неочакваното появяване на Тибо така и Тибо вете несъмнено най-много засягаха Апаначка, който бе смятал двамата за свои родители, а навярно и въпреки опровержението ми все още продължаваше да вярва в това. Освен Винету и мен всички останали се нахвърлиха върху него с въпроси, обаче не получиха друг отговор освен безмълвно поклащане на глава. За мен и за вожда на апачите това бе разбираемо. Та какво ли можеше да отговори Апаначка, какво ли можеше да каже? Всички ние бяхме зле настроени към двойката Тибо. Той нито бе в състояние да ги защити, нито разполагаше с необходимите доказателства, за да се отрече от тях. И тъй единственото и най-доброто, което можеше да направи, бе да мълчи.
Другите се губеха в безброй догадки за пътуването на жреца и жена му до Канзас. Разменяха мнения относно целите, накарали ги да тръгнат на такъв далечен път. На мен и Винету ни доставяше удоволствие да гледаме и слушаме как напрягаха умове, спореха помежду си, като всеки от тях искаше да въвлече другите в собствената си заблуда. Не сметнахме за необходимо да им разкриваме онова, което вече знаехме самите ние, и най-накрая се видяха принудени да се задоволят с уверението ни, че щом настъпи утрото ще тръгнем по петите на жреца и скоро ще получим обяснение за всички неясни неща.
Тъй като не ни се искаше да тръгваме късно, в стаята ни приготвиха постелите. Но понеже от Тибо така можеше всичко да се очаква, все пак не беше изключено да му хрумне мисълта да се върне през нощта и да ни скрои някой лош номер. Ето защо исках да разпределя между нас времето за нощна стража, както имахме навик да правим, когато лагерувахме на открито, обаче Харбър се противопостави с думите:
— Не, сър, няма да допусна подобно нещо. Вие сте на път и не знаете какво може да ви се случи. Не е изключено да нямате възможност спокойно да подремнете няколко нощи поред. Затова наспете се здравата тази вечер при мен! Имам каубои и пеони, които в замяна на голямата чест, че са се запознали с вас, с удоволствие ще поемат нощната стража.
— Мистър Харбър, благодарни сме ви за това предложение — отговорих аз. — Ще го приемем при едно условие — че хората ви се заемат с тази задача с голяма съобразителност и предпазливост.
— Това се разбира от само себе си. Тук ние водим един вид полудиво съществуване и сме свикнали да бъдем внимателни. Впрочем нали става въпрос само за един човек, който на всичко отгоре, изплашен от вас, тайно е офейкал. А жена му изобщо не влиза в сметката. Ако той има нахалството да се върне, моите хора така ще го посрещнат, че свят ще му се завие. Тъй че спокойно можете да си легнете да спите.