Дирята бе оставена поне преди пет часа. Следователно имахме основание да допуснем, че този ден нямаше да се срещнем с въпросните хора. Ето защо безгрижно тръгнахме по следите, докато достигнахме едно място, където ездачите бяха спирали. Няколко празни консервени кутии, захвърлени на земята, съвсем непредпазливо оставени, издаваха, че там бяха обядвали. Наблизо се търкаляше и една празна бутилка. Слязохме от конете, за да огледаме внимателно мястото но не открихме нищо, което можеше да ни даде повод за някакви особени опасения. Дик Хамердал взе бутилката вдигна я срещу светлината, видя, че в нея все още се намираше една глътка, поднесе я към устата си, но после незабавно пак я захвърли. Като плюеше, пръхтеше и правеше различни физиономии, той извика:
— Пфу! Вода, застояла, отвратителна вода! Бях си въобразил, че ще намеря глътка хубаво бренди! Не е възможно тези хора да са джентълмени! Който носи със себе си бутилка и вътре има само вода, той не може да претендира да спечели уважението ми, защото е просто съвсем обикновен човек! Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?
— Хм-м! — обади се Дългуча. — Ако си очаквал да намериш бренди, мога само страшно да те съжалявам, драги Дик. Да не мислиш, че тук, в Дивия запад, някой ще вземе да ти сервира точно под носа бутилка, пълна с бренди?
— Дали ще е пълна или празна, е все едно, стига само нещичко да се намира в нея. Но вода, такова отношение към мен е направо позорно!
От време на време и най-умният човек извършва някоя глупост, и то може би точно тогава, когато има всички основания да бъде предпазлив. Същото се случи и с нас! Беше непростима небрежност, че не обърнахме внимание именно на тази бутилка. Празните консервени кутии нямаха никакво значение, но шишето би трябвало да привлече вниманието ни. Ако в него бе имало бренди, е, тогава то просто е било изпито, а бутилката — захвърлена. Но в нея е имало вода, вода! Следователно не са я носили заради брендито, а са я използвали вместо манерка, която се пълни с вода и се пъха в кобурите на седлото, за да могат хората да утолят жаждата си там, където местността е безводна. Поне по онова време в Дивия запад стъклените шишета бяха рядкост. Те не се хвърляха току-така, а се запазваха. И това шише не е било захвърлено, а забравено и щом собственикът му забележеше, че го е загубил, щеше да се върне, за да си го вземе, и тогава непременно щеше да открие присъствието ни. Ето за какво трябваше да помислим, а ние изобщо не се сетихме за това.
Тук хората бяха бивакували повече от три часа. Продължаващата по-нататък диря бе оставена преди по-малко от два часа, но въпреки това се движихме по нея може би още около половин час, като яздихме през тревиста савана, докато на хоризонта и от двете ни страни изплуваха храсталаци и ниски дървета, а от дясно се проточи гористо възвишение, част от предпланините на долината Биг Санди, чийто «крийк»[51] бяхме прехвърлили още същата сутрин. Винету посочи към възвишението и каза:
— Ако искаме да се доберем до бивака, ще трябва да минем покрай ей онази планина. Нека братята ми ме последват!
Той свърна на дясно.
— Ами тази диря? — попитах го. — Няма ли да я проследим?
— Днес не. Утре пак ще я намерим.
Изчислението му беше съвсем вярно. Рано сутринта на следващия ден щяхме да се върнем при дирята, ако не бяхме извършили онази страхотна грешка с бутилката. Нищо неподозиращи, ние го последвахме. Самият той също не допускаше колко съдбоносен щеше да се окаже бивакът за нас.
Като яздехме през нискостеблена гора и храсталаци, след около час напуснахме споменатото планинско възвишение, зад което се откриваха все нови и нови планински вериги, наподобяващи театрален декор. Следвайки апача, ние навлязохме между тях и привечер достигнахме широка, леко изкачваща се нагоре долина, в средата на която ни посрещна блесналото водно огледало на тих вир. Близо до мястото, откъдето водата му се изтичаше, си играеха безброй малки сребристи рибки. Ту отделно, ту на групи около вира се издигаха сенчести дървета, а на отсрещната му страна забелязахме камъни, отрупани така, че отдалеч приличаха на развалините от някогашно селище.
— Това е бивакът, който имах предвид — обясни Винету. — Поставим ли един човек на стража при входа на долината, няма защо да се опасяваме от изненадващо нападение.
Той имаше право. Едва ли можеше да се намери друго такова място, което да е по-подходящо за безопасно лагеруване, от този бивак. Благодарение на меката почва ние яздехме един подир друг почти безшумно към вира. Но ето че Винету, който беше начело, изведнъж спря коня си, вдигна пръст, за да ни накара да пазим тишина, и внимателно се ослуша.