— Е, мистър Реди, навярно вече знаеш, защо не исках да взема черния дявол? Тези врани жребци са дресирани така, че и най-добрият ездач на света да не може да се задържи на гърба им дори минута!
— Защо не ми го каза по-рано?
— Защото не исках да те лиша от удоволствието веднъж и ти да се запознаеш с майката земя. Сега доволен ли си?
— Дяволите да те вземат! Наистина ли не търпят никого на гърба си? Какво ще правим тогава?
— Ако не искаш да си имаш по пътя какви ли не ядове, остави засега да ги яздят предишните им собственици! По-късно винаги може да се опита дали тези дяволи няма да бъдат укротени.
Този съвет бе последван. Дадоха ни нашите коне и Апаначка получи своя, а после тръгнахме на път. Докато яздехме към входа на долината, Реди се приближи до мен и каза:
— Вярвам, че няма да ти хрумне да утежняваш положението си с непокорство и твърдоглавие! Знаеш ли пътя?
— Да.
— Докъде ще стигнем днес?
— До един извор отвъд Ръш Крийк.
Той смяташе за съвсем естествено да играя ролята на водач, защото нали според думите на Винету аз бях отбелязал мястото на бонансата. Това ми бе добре дошло. За да разбера доколко трамповете познаваха околностите, се осведомих:
— Навярно знаеш местностите през които се минава нагоре, за да се стигне до Скуиръл Крийк?
— Не.
— А може би някой от твоите хора?
Той бе достатъчно глупав, за да отговори:
— И те не го знаят.
— Тогава нека Винету ви показва пътя.
— Та нали той не знае точното място на златното находище.
— И ти си мислиш, че аз наистина ще ви го издам? Ама че си странен човек!
— Защо?
— Каква ще ми е ползата, ако ви помогна да се доберете до златото? Никаква, абсолютно никаква! Смъртта ми е сигурна. Дали ти ще получиш бонансата, или не, аз и в двата случая губя живота си. Да не мислиш, че ще ми достави удоволствие, ако в замяна на това, че ни нападнахте и ограбихте и че ще бъда убит, аз ви направя милионери?
— Хм-м! — бе единственото, което ми отговори.
— Струва ми се, че изобщо не си поглеждал работата от тази страна, нали?
— Наистина не съм. Но ти трябва да се съобразяваш с другарите си. Ако не ни дадете бонансата, всички те ще трябва да умрат!
— Какво ме засяга това, щом на мен ми е писано да умра? Кой се съобразява с мен? След като умра, каква ще ми е ползата, че другите ще живеят?
— Chimney corner[54]! Сигурно няма да постъпиш тъй безсърдечно с тях!
— Аз ли? Да постъпя безсърдечно? Ама че си шегобиец! За какво безсърдечие говориш, когато ти самият се каниш да ни избиеш, в случай че не получиш златото!
Той гледа известно време замислено пред себе си, а после каза:
— Well, нека говорим откровено! Ти наистина ли си решил да не ни издадеш къде се намира бонансата? Това непременно ще доведе до смъртта на другарите ти, а освен това ще навреди и на теб.
— Как ли пък ще ми навреди?
— Все още съвсем не е толкова сигурно, че ще те предам на стария Уобъл.
— А-а! — проточих аз учудено.
— Да — кимна той. — Случайно сега Стария язди отпред и не може да чуе разговора ни. Ако ни покажеш бонансата и ако тя е тъй богата, както ни я описа Винету, аз съм в състояние да освободя не само спътниците ти, но и теб самия.
— Наистина ли? Обещаваш ли?
— За съжаление съвсем твърдо не мога да обещая.
— Тогава всичките ти приказки са безполезни! Искам точно да знам на какво мога да разчитам!
— Не са безполезни! Всичко зависи от богатството на бонансата. Останем ли доволни и ти ще бъдеш доволен от мен.
— Но какво ще каже Олд Уобъл?
— Това не те засяга, остави го на мен! Ако му хрумне да ми създава ядове, ще го пръждосам да върви по дяволите!
— Да, но някак си не върви, нали има дял в бонансата!
— Глупости! Ти не забеляза ли, че само го пратих за зелен хайвер? Не съм толкова глупав да спазя обещанието, което му дадох!
И все пак глупав беше. Щом като не смяташе да удържи на дадената на стария Уобъл дума, как тогава можех да повярвам, че ще спази обещанието си, дадено на мен! Сложеше ли ръка на бонансата сигурно и през ум нямаше да му мине да ме освободи. Нещо повече — тъй като не биваше да има никакви свидетели за извършеното над нас насилие, то и моите спътници не можеха да бъдат сигурни за живота си. Сега той искаше само да си осигури съгласието ми да им помогна. Получеше ли после златното находище, за него нямаше да има никакво значение дали щеше да наруши обещанието си и да извърши още едно престъпление. Но онова, което ме възмущаваше най-много, беше, че този нахален тип се осмеляваше да ми говори с толкова фамилиарен тон.