— Тогава навярно майка ти е била вярваща жена, а?
— Да, за съжаление.
— Защо за съжаление?
— Защото със своите молитви и хленчене тъй отрови живота на баща ми, че той се видя принуден да си го подслажда с бренди. Но на никой умен мъж не е възможно да издържи край една ревностна богомолка. Той я зарязва да кисне у дома и отива в кръчмата. Това е най-доброто, което може да се направи!
— Аха! Но навярно си е подслаждал живота дотогава, докато най-сетне го е пресладил. Тъй ли е?
— Да. Накрая му писна и когато един хубав ден забелязал, че има едно излишно въже, което не става за нищо друго, той го окачил на здрав пирон, направил му примка, пъхнал си главата в нея и висял така, докато някой прерязал въжето.
Като слушах зад гърба си този негодник да говори с такъв цинизъм за смъртта на баща си, който се беше самоубил, почувствах как ме досърбяха за съжаление вързаните ми ръце. Хамердал се въздържа да покаже възмущението си от безнравствеността на този човек — и бездруго щеше да е съвсем безполезно да му каже например, че дори и най-пропадналият индианец би се срамувал да говори така за мъртвия си баща. През смях Дебелия продължи да преследва тайната цел на този разговор:
— Well! Но да се върнем отново на майка ти. Много ми се иска да разбера дали освен своята набожност тя не е имала и други характерни черти, които да са се запазили в паметта ти.
— Други черти ли? Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?
— Е, ами по отношение на възпитанието. Благочестивите хора обикновено са строги.
— А, тъй ли? — засмя се трампът, който нямаше никаква представа накъде биеше Хамердал. — За съжаление си прав. Ако всичките кафяви и сини петна, които можеха да ти го докажат, все още се намираха на гърба ми, от болки не бих съумял за се задържа върху коня си.
— А-а, значи нейният начин на възпитание е бил направо неотразим, а?
— Да, често ми се отразяваше твърде зле на кожата.
— А тъй ли беше и с брат ти Джоуел?
— Да.
— Още ли е жив?
— Разбира се. Дори не мисли за умирачка!
— Ами къде се намира в момента със своите прекрасни спомени по гърба, а твърде вероятно и по другите си телесни части?
— Тук при нас. Само погледни напред! Онзи, дето язди до Реди, е брат ми.
— Good lack! Значи и двамата пророци са тук? Хоузия и Джоуел, и двамата? Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, стари Куне?
— Нищо — отвърна Дългуча още по-кратко, отколкото обикновено имаше навик да отговаря.
— Всъщност какво сте се захванали с мен и брат ми? — попита трампът, комуто все пак накрая този особен разговор започна да прави впечатление.
— Вероятно скоро ще разбереш. Но я преди това ми кажи, какъв беше баща ти!
— Всичко, каквото е възможно да бъде един мъж, принуден да бере такива ядове с жена си.
— Навярно това означава всичко и нищо. Но аз имам предвид какъв беше, когато един ден разбрал, че въпросното въже му е излишно.
— Наскоро беше открил бюро за женитби.
— Странно! Сигурно го е направил, за да прехвърли и на другите малко ядове! Но е било много хубаво от негова страна в името на общественото благо!
— Да, намеренията му бяха добри, но резултатите лоши. В крайна сметка той обърна гръб на живота, който не му предлагаше никакво препитание.
— Изискан тип, няма що! Постъпил е съвсем gentlemanlike[56]! Ако ми беше тук пред очите, гърбът му скоро щеше да тъне в същите блажени спомени като твоя гръб! Тъй подло да зареже жена и деца! Отвратително!
— Я не ми дрънкай такива глупости! След като изчезна заживяхме по-добре.
— Разбира се! Щом мъжът не може вече да пропива парите, спечелени от жената, вдовицата и сираците ще заживеят по-добре!
— Слушай, отде ти хрумнаха тези приказки? Майка ми наистина беше човекът, който печелеше парите.
— Да, работеше като вол.
— Ти откъде знаеш?
— Тя живееше в малкото градче Смитвил в Тенеси, когато мъжът й, твоят мил баща решил да се обеси, нали?
— Вярно! Но кажи ми, откъде знаеш всичко…
— А после заедно с децата си се преселила на изток — невъзмутимо го прекъсна Дик Хамердал.
— И това е вярно! Ще ми обясниш ли най-сетне…
— Почакай! Тя работила тъй много и припечелвала толкоз пари, че дори успяла да вземе при себе си да възпитава своя малък племенник, беден като църковна мишка, който по-късно, когато строгият й начин на възпитание станал прекалено болезнен, един хубав неделен ден изчезнал. Тъй ли е, или не е?
— Така е. Не мога да проумея откъде знаеш всичко това!
— Ти имаше и сестра, нали? Къде е тя?
— Не е жива.
— Значи ти и твоят високопочтен пророк Джоуел сте останали единствените наследници на вашата майка?