— Mille tonnerre[57]! Знаеш името ми? Да не би изведнъж полицията да е станала всезнаеща? Поздравявам те, сър!
Той приближи коня си до Апаначка, подхвърли му в лицето едно кратко «тзари»[58] и после се спря пред Винету.
— А ето го и вожда на апачите, изобщо най-прочутият вожд! — каза той със саркастичен тон. — Човек просто да не повярва какво може да стане от едно такова голямо пале! Ние се познаваме, нали? Надявам се, че този път си поел право към Вечните ловни полета. Ако ли не, пази се да не ме срещнеш! Иначе ще ти прострелям с куршум главата, та слънцето да може от две страни да освети мозъка ти!
Винету не вдигна поглед и изразът на лицето му остана непроницаем. А жрецът използва предоставената му възможност до край, насочвайки коня си и към мен. Като бял не бях задължен да показвам проявената от Винету стоическа безчувственост. А що се отнася до гордостта ми имах достатъчно причини да се престоря, че изобщо не забелязвам някогашния фокусник, но благоразумието ми налагаше друго поведение. Трябваше да се опитам да го предизвикам да направи някои непредпазливи изказвания. Ето защо, когато се изправи пред мен, аз обърнах глава към него и с развеселен тон му казах:
— А сега сигурно аз съм наред за прочутия Тибо така, нали? Ето ме тук здраво вързан. Имаш възможност да си изплачеш всичко, което ти тежи на сърцето. Започвай!
— Diable[59]! — изсъска той, побеснял от гняв. — Този тип дори не изчака да го заговоря. Нахалството му няма равно на себе си! Да, подлецо, трябва да си поговоря с теб, и то изчерпателно. Тъй удобно си седнал срещу мен!
— Well! Готов съм, но, преди да започнеш, ми се иска заради самия теб да ти дам един доброжелателен съвет.
— И съвет ли имаш? Какъв е той? Казвай!
— Бъди съвсем предпазлив докато разговаряш с мен! Вероятно отпреди знаеш, че си имам някои чудатости!
— Да, имаш ги, но скоро ще ти бъдат избити от главата. Навярно не обичаш много-много да си приказваш с някого тъй задушевно?
— О, с удоволствие разговарям, но не и с малоумни типове, които могат да бръщолевят само глупости.
— На мен ли казваш това, нещастно нищожество? Да не мислиш, че щом веднъж куршумът ми не те е улучил, винаги ще бъде така?
Той насочи пушката си към мен и запъна спусъка. Но само за миг Реди се озова до него, блъсна оръжието му настрана и го предупреди:
— Я си прибери пушкалото, сър, иначе ще бъда принуден да се намеся! Който посегне на Олд Шетърхенд, ще получи от мен куршум!
— От теб ли? Ха! Ами че кой си ти?
— Казвам се Реди и съм предводителят на този отряд.
— Ти ли? Мисля, че предводителят е Олд Уобъл!
— Не е той, а аз. Това ти стига!
— Тогава извинявай, сър! Не знаех. Но нима човек трябва да позволява да го обиждат по подобен начин?
— Мисля, че да! Без мое разрешение мистър Кътър ти позволи да разговаряш с тези хора, както си искаш. Досега го търпях, но ако те не оставят учтивостите ти без отговор, вината си е единствено твоя. Няма да допусна да посегнеш на тях!
— Но нали мога да продължа разговора си с този човек?
— Нямам нищо против.
— И аз нямам — обадих се аз. — Винаги е развеселяващо да си побъбриш с един истински смешник. Този стар палячо ме забавлява извънредно много!
Той сви пестник и вдигна ръка, но после я отпусна и гордо каза:
— Pshaw! Няма да ме ядосаш повторно! Де да не беше вече пленник, да ме срещнеше нейде из прерията! Щях така да ти платя за тогавашното ти посещение в Каам-кулано, че всичките ти очаквания щяха да бъдат надминати!
— Да. Изглежда, че това посещение е надминало мисловните ти възможности и не проумяваш как е станало. Ти би ли могъл да извършиш същото? Нямам намерение да те обиждам, уважаеми, защото когато някому нещо липсва, то просто му липсва и нищо не може да се направи, но ми се струва, че онова, дето го имаш горе под шапката си, няма да ти стигне, за да свършиш подобна работа!
— По дяволите! — скръцна със зъби той. — Да съм принуден да търпя такова нещо! Де да можех да направя каквото ми се иска…!
— Да, да, изобщо за какво ли те бива! Дори Вава Дерик не си могъл да очистиш сам! Трябвало е да търсиш чужда помощ.
Очите му се разшириха. Той втренчи поглед в мен. Изглежда, искаше да проникне в най-скритите ми мисли. След като видя, че въпреки всичко продължавам да се усмихвам непринудено, той извика:
— Какви ти ги е надрънкал навремето онзи проклет негодник, младият Бендър?
Аха! Бендър! Това име започва с «Б». Веднага си спомних буквите Д.Б. и Е.Б. горе при гроба на убития Падре Дитерико. Но кого ли имаше предвид под името Бендър? Така направо, разбира се, не биваше да го питам. Следователно зададох въпроса си иначе и го изговорих тъй бързо, че не му оставих време за предпазливи размисли: