— Навремето ли? Кога?
— Когато беше с теб в Ляно Естакадо и се би със собствения си…
Той млъкна изплашено. За част от секундата, каквато човешкият мозък е в състояние да усети или измери, през ума ми светкавично мина една мисъл и също тъй бързо продължих започнатото от него изречение:
— …и се би със собствения си брат ли? Pshaw! Отдавна знаех онова, което ми каза той тогава, знаех го много по-добре и от него самия! Значително по-отдавна бях започнал да издирвам Падре Дитерико!
— Ди…те…ри…?! — проточи жрецът изплашено.
— Да. А ако нямаш желание да изговаряш това име, можем да го наречем Икветзи-па, както се е казвал в родината си при индианците моки.
Отначало той остана безмълвен, но по лицето му се четеше силно безпокойство. Непрекъснато преглъщаше като човек, в чието гърло е заседнал прекомерно голям залък. Най-сетне от устата му се изтръгна силен дрезгав вик и той изрева:
— Куче, ти отново ме надхитри, също както навремето ни надхитри всички! Ти трябва, трябва да бъдеш обезвреден! Ето ти наградата!
Той пак вдигна пушката си, петлето щракна и… Реди отново пришпори коня си, за да се притече. Но той надали щеше да успее да ме спаси от куршума на побеснелия бивш жрец, ако самият аз не си бях помогнал. Приведох се напред и с вързаните си ръце хванах юздите съвсем късо, забих пети в слабините на коня и извиках:
— Ча, Хататитла, ча![60]
Този вик, познат много добре на врания ми жребец, трябваше да компенсира неизгодното ми положение. Жребецът присви тялото си като котка и с мощен скок прелетя покрай Тибо толкова близо, че конете се докоснаха. С цялата сила на този скок кракът ми блъсна крака на моя противник и пускайки юздите, със свитите юмруци на вързаните си ръце му нанесох такъв удар отстрани, че тъкмо в мига, когато изстрелът му изтрещя, къде смъкнат, къде отхвърлен от удара, той излетя от другата страна на седлото и, описвайки широка дъга, падна на земята.
В този миг с изключение на Винету и умопобърканата сред присъстващите едва ли се намираше човек, който да не нададе вик на уплаха, на изненада или пък на признание. А моят великолепен жребец направи само този единствен скок и нито крачка повече. После застана тъй спокойно, сякаш бе излят от бронз. Обърнах се да видя какво става с жреца. Той с мъка се надигна от земята и грабна пушката си, отхвръкнала от ръката му. Очите му искряха от ярост. Но Реди му взе огнестрелното оръжие и с гневен глас му рече:
— Пушката ти ще остане у мен, докато си тръгнеш, сър, иначе сигурно ще направиш някоя беля! Казах ти, че спрямо Олд Шетърхенд няма да търпя никакви враждебни действия, поне никакво физическо насилие!
— Нека се опита, нека само се опита! — казах аз. — Ако отново дръзне да се разправя с мен, ще го сполети нещо още по-лошо! Впрочем предупредих го да внимава, но този човек действително е безнадеждно тъп!
При тези думи Тибо буквално се запъхтя от ярост и едва изрече:
— Ще го убиеш ли, мистър Реди? Ще го убиеш ли?
— Да — кимна трампът. — Обещахме живота му на Олд Уобъл.
— Слава Богу! Иначе въпреки всичко веднага щом ми върнеше пушката щях да го застрелям, излагайки се на опасността да бъда пронизан от твоя куршум. Изобщо нямаш представа какъв сатана на сатаните е този мерзавец! В сравнение с него дори Винету е цял ангел! И тъй застреляйте го, застреляйте го!
— Що се отнася до това можеш да бъдеш сигурен, че желанието ти ще бъди изпълнено — увери го Олд Уобъл. — Или той, или аз! Само за един от двамата има място на тази земя и тъй като този един съм аз, той е другият, който трябва да отстъпи. Кълна ти се с всички възможни клетви!
— Тогава не се бавете и карайте по кратката процедура, иначе все пак ще вземе да ви офейка!
Междувременно, без да се смущава от каквото и да било, дори и от изстрела, жената на жреца насочи коня си към храстите, откърши няколко клончета, сплете ги във формата на венче и го сложи на главата си. После се върна обратно, приближи се с коня си до най-близкостоящия трамп и посочвайки към главата си, му каза:
— Виждаш ли, това е моят «myrtle-wreath»! Сложи ми го моят Вава Дерик!
При тези думи някогашният команч ме заряза и обзет от страх, да не би с приказките си тя да издаде някоя негова тайна, се втурна към нея. Заплашвайки я с юмрук, той й кресна:
— Млъквай с щуротиите си, луда жено! — И като се обърна към трамповете, им обясни: — Жената е умопобъркана и дрънка неща, които могат да шашнат другите.