— Защо се хилиш, сине Дуейнов? Нещо смешно ли рекох?
— Не, не, почтени Одисее — бърза да отвърне схоластикът. — Просто си мислех за Ахил… — И спира, за да не каже нещо, което да ядоса събеседника му.
— Нощес сънувах Ахил. — Ахеецът с лекота се завърта във въздуха, за да плъзне поглед по звездите наоколо. Навигационният балон гледа и към двете страни на корпуса на „Кралица Маб“, ала металът и пластмасата почти изцяло отразяват звездната светлина. — Сънувах, че разговарям с Ахил в Хадес.
— Нима Пелеевият син е мъртъв? — пита Хокънбери и отваря нова кратунка.
Одисей свива рамене.
— Това беше насън. Сънищата не приемат времето за граница. Нямам представа дали Ахил още диша, или вече витае сред мъртвите, обаче е сигурно, че някой ден Хадес ще стане негов дом — както и на всички нас.
— Аха. И какво ти каза в съня Ахил?
Одисей насочва тъмните си очи към схоластика.
— Питаше за сина си Неоптолем, дали момчето е станало герой при Троя.
— И ти каза ли му?
— Казах му, че не знам, че съдбата ме е отвела далеч от стените на Илион, преди Неоптолем да има възможност да влезе в битка. Тоя отговор не задоволи сина Пелеев.
Хокънбери кима. Наясно е със сприхавостта на Ахил.
— Опитах се да го утеша — продължава ахеецът. — Казах му, че аргивците го почитат като бог, след като е мъртъв, че живите винаги ще възпяват подвизите и храбростта му, обаче Ахил не щеше и да чуе.
— Наистина ли? — Виното не само бе добро. Беше разкошно. От стомаха на Хокънбери се разливаше течна топлина и го караше да се чувства още по-свободно, отколкото позволяваше безтегловността.
— Да. Каза ми да си натикам тия възхвали в гъза.
Хокънбери прихва. Във въздуха политат мехурчета и капки червено вино. Схоластикът се опитва да ги разгони, но червените сфери се пръскат и пръстите му стават лепкави.
Одисей продължава да зяпа звездите.
— Ахил ми каза, че предпочитал да е селски педал и ръцете му да са покрити с мазоли не от меча, а от ралото, и по десет часа дневно да зяпа волския гъз, отколкото да е най-великият герой в Хадес или даже цар, властващ над бездиханните мъртъвци. Не му харесва да е мъртъв.
— Явно — съгласява се Хокънбери.
Ахеецът прави пирует в безтегловното пространство, хваща се за облегалката на стола и поглежда събеседника си.
— Никога не съм те виждал да се сражаваш, Хокънбери. Сражаваш ли се?
— Не.
Одисей кимва.
— Разумно. Мъдро. Сигурно произлизаш от дълъг род философи.
— Баща ми се е сражавал — осведомява го Хокънбери, изненадан от придошлите спомени. Доколкото може да прецени, през последните десет години от втория си живот не е мислил за баща си.
— Къде? — пита гъркът. — Разкажи ми за битката. Може да съм участвал.
— На Окинава.
— Не съм чувал за такава битка.
— Баща ми останал жив. — Гърлото на Хокънбери се свива. — Бил много млад. Деветнайсетгодишен. Служил в морската пехота. Върнал се у дома същата година и аз съм се родил три години по-късно. Той никога не говореше за това.
— И не се хвалеше с храбростта си, не описваше битката на синчето си!? — смайва се Одисей. — Нищо чудно, че си станал философ, вместо воин.
— Изобщо не споменаваше за това сражение — продължава схоластикът. — Знаех, че е воювал, обаче едва след години научих как се е представил на Окинава, когато прочетох едни стари похвали от неговия командир, лейтенант, не много по-възрастен от баща ми. Намерих писмата и медалите в стария военен куфар на татко след смъртта му. По онова време почти приключвах доктората си по класическа филология и използвах научните си умения, за да потърся нещо за битката, в която баща ми беше получил Пурпурно сърце и Сребърна звезда8.
Одисей не се учудва от странните имена на наградите, а пита:
— Добре ли се е представил баща ти в битката, сине Дуейнов?
— Да, струва ми се. На двайсети май хиляда деветстотин четирийсет и пета го ранили два пъти в сраженията за някакво място на име Конусовидния хълм. На остров Окинава.
— Тоя остров не ми е известен.
— Естествено. Много е далеч от Итака.
— Много мъже ли са участвали в битката?
— От страната на баща ми имало сто осемдесет и три хиляди души, готови да се хвърлят в боя. — Хокънбери също се е втренчил в звездите. — Армията му била пренесена на остров Окинава с флот от над хиляда и шестстотин кораба. Врагът ги очаквал със сто и десет хилядна войска, окопана в скали, коралови рифове и пещери.