Нищо не е наред. Струва ми се, че каквото и да предприема, то ще е най-обикновено страхливо предателство.
Предателство на кого, за Бога? — питам се, като споменавам напразно името Божие дори докато новият Господ и единственият Всемогъщ Бог във вселената ме гледа право в очите, докато пръска слюнки и довършва заплашителната си високопарна тирада.
Последните думи на Господаря Зевс не са „ИМА ЛИ ВЪПРОСИ?“, но като едното нищо може да е останал сигурен в липсата им поради гробното мълчание, което изпълва Голямата зала на боговете.
И тогава най-внезапно, най-необяснимо — с оглед на реалновремевия ужас на ситуацията — неумиращият педант някъде дълбоко в мен; набеденият учен вместо бившият схоластик бива поразен от Милтънов18 стих на Луцифер — ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди…19
Нещо изтръгва покрива и горните етажи на Голямата зала на боговете и над главите на всички се разкрива голото небе и нещо огромно и безформено. Заревават ветрове и гласове.
Стената се срутва. Грамадни фигури, някои от които смътно човекоподобни, разбиват зидария, събарят колони, спускат се от небето и се хвърлят срещу насъбралите се богове. Всеки безсмъртен с малко здрав разум се телепортира или си плюе на петите. Аз съм замръзнал на място.
Зевс скача на крака. Златната му броня и оръжията му са на няма и шест метра от мястото, където се намира, но разстоянието е прекалено голямо. Прекалено много фигури приближават прекалено бързо бащата на боговете, за да има възможност да се въоръжи.
Той вдига ръка и я дърпа назад, за да хвърли мълния, да порази враговете си с гръмотевица.
Нищо не се случва.
— Ай! Ай! — крещи Зевс и зяпва невярващо празната си ръка, сякаш гледа предател. — Стихиите не ми се подчиняват!
— НЯМА СПАСЕНИЕ! НЯМА МИЛОСТ! — прогърмява глас от движещата се маса буреносни облаци, надвиснала над полуразрушената сграда и биещите се богове и фигури. — СЛЕЗ СЕГА С МЕН, УЗУРПАТОРЕ. ОНЕЗИ, КОИТО ОСТАВАТ, НЕ ОБИЧАТ ТРОНОВЕ, ОЛТАРИ, СЪДИЙСКИ КРЕСЛА И ВСИЧКИ ОНЕЗИ УЖАСНИ ФОРМИ, ОМРАЗНИ НА БОГ И ЧОВЕК. ЕЛА, УЗУРПАТОРЕ, ТИРАНЕ НА СВЕТА. ЕЛА В НОВИЯ СИ ДОМ — ЧУЖД, ВРАЖДЕБЕН, ПРОТИВЕН, ТЪМЕН И МЪЧИТЕЛЕН.
Освен с оглушителните си децибели, ужасяващият глас е още по-ужасяващ заради спокойствието си.
— Не! — крещи Зевс и се телепортира някъде.
Чувам биещите се край мен безсмъртни да крещят: „Титани!“ и „Кронос!“ и побягвам, моля се да съм останал невидим в моравекския си хамелеонски костюм, тичам навън през падащите колони, покрай сражаващите се фигури, през мълниите, към накъсаното от пламъци синьо небе над върха на Олимп.
Някои от олимпийските богове вече са се добрали до летящите си колесници и са влезли в битка с по-големи и по-странни возила и с техните неописуеми кочияши. Навсякъде по бреговете на Езерото на калдерата богове се сражават с титани — виждам как някаква фигура, която може да е единствено Кронос, е подхванала едновременно Аполон и Арес, — докато чудовища притискат боговете и ги карат да побягнат.
Изведнъж ме хващат. Нечия могъща ръка ме сграбчва и ме спира, приковава дясната ми ръка, преди тя да се докосне до телепортаторния медальон, и смъква хамелеонския ми костюм като дете, нетърпеливо свалящо опаковката на коледния си подарък.
Виждам, че това е Хефест, брадатият бог-джудже на огъня, Главният майстор на Зевс и олимпийските богове. На тревата зад него се търкалят някакви подобни на железни гюлета неща.
— Какво правиш тук, Хокънбери? — озъбва ми се чорлавият бог. Макар да е джудже за останалите олимпийци, е по-висок от мен с цели тридесет сантиметра.
— Как успя да ме видиш? — успявам да измъдря. Виждам, че на трийсетина метра от мен Кронос като че ли е убил Аполон с огромната си сопа. Приличащото на буреносен облак същество, носещо се над Залата на боговете, сякаш се разтваря в духащите около върха на Олимп ветрове.
Хефест се изсмива и потупва някакво устройство от стъкло и бронз, което се мотае на гърдите му наред със стотици други мънички джунджурии.
— Разбира се, че можех да те виждам. Както и Зевс. Нали затова ме накара да те направя, Хокънбери. Целият замисъл бе днешното му издигане като Върховно божество да бъде наблюдавано — при това наблюдавано от някой, който би могъл да го опише адски добре. Нали знаеш, всички тук сме постписмени.