Ахил се връща. Свирка си с уста и чувам драскането на нокти по камък. Аргус го следва предано.
— Върви! — казва Хефест, богът на огъня и занаятите.
Посягам за медальона си, осъзнавам, че не е у мен, давам си сметка, че не ми е нужен, и се телепортирам колкото се може по-надалеч.
84.
Първоначалните дванадесет часа непрекъсната работа се разтеглиха до над осемнадесет. Четиридесет и осемте прекатурени ракети се оказаха по-трудни за подреждане, отделяне и разрязване, отколкото бяха предполагали Манмът и Орфу. Металните обшивки на някои от бойните глави се бяха разпаднали напълно — бяха останали единствено самите сдържащи полета и полимерната сплав, които светеха в синьо от собствената си радиация на Черенков.
Гледката сигурно щеше да е интересна, ако се наблюдаваше от друг освен от мълчаливите моравеки на „Кралица Маб“ — „Смуглата дама“, приклекнала над корпуса на потопената мъртва подводница, осветяваше с прожекторите на корема си един свят, изпълнен предимно с тиня, люлеещи се на течението анемонии, скъсани кабели, огънат метал и смъртоносни, покрити със зелена растителност ракети и бойни глави. Слепият Орфу и ослепеният от тинята Манмът боравеха с развиващите 5500 градуса по Целзий режещи лазери, по-ярки от приглушената слънчева светлина от Пролома, от суперхалогенните лампи на насочените към работната площ прожектори и дори от самото слънце, толкова деликатно, сякаш бяха скалпели.
Двамата моравеки и самата „Смугла дама“ наблюдаваха внимателно отделянето на всяка бойна глава от ракетата-носител. Товарният отсек на европейската подводница на Манмът всъщност никога не беше наистина празен: в него имаше програмируема течна пяна, която приемаше формата на набраздени с канелюри контрафорси като на древните катедрали, подсилващи корпуса срещу чудовищното налягане отвън. Пяната обаче можеше да обгърне здраво всеки възможен товар — включително и Орфу от Йо, когато пътуваше в ъгъла на отсека. Сега тя се преобразуваше в легла за всяка грозна буца, вдигана и поставяна на мястото й от двамата моравеки.
В един момент, малко след като изтощителната им работа бе преполовена, Манмът се престори, че поглажда светещото сдържащо поле на една от бойните глави, докато течната пяна се затваряше около него, и изрецитира:
— Твоят стар приятел Уил, а? — обади се Орфу, докато двамата пак се спускаха долу в развълнувалата се тиня, за да отрежат следващата бойна глава.
— Да — отвърна Манмът. — Петдесет и трети сонет.
След два часа, точно след като бяха натоварили поредната светеща в синьо бойна глава във вече пълния товарен отсек — мъчеха се да държат черните дупки на колкото се може по-голямо разстояние една от друга, — Орфу каза:
— Цената на това решение на проблема ни е корабът ти. Съжалявам, Манмът.
Европеецът кимна: надяваше се дълбочинният радар на приятеля му да регистрира това движение. Още когато йониецът предложи плана си, Манмът разбра, че това означава безвъзвратна загуба на любимата му „Смугла дама“. Нямаше начин да рискуват с изваждането на бойните глави от изпълнения с пяна трюм и да ги преместят в друго хранилище. Най-добрият сценарий бе някой космически апарат да изведе „Дамата“ в орбита и да я изстреля заедно със смъртоносния й товар далеч от Земята, в открития космос — колкото се може по-внимателно и по-бързо.
— Имам чувството, че току-що си я възвърнах — каза Манмът и усети прочувствения тон в собствения си радиосигнал.
— Някой ден ще ти построят нова — опита се да го утеши Орфу.
— Няма да е същата — каза Манмът. Беше прекарал повече от век и половина в малката подводница.
— Да — съгласи се Орфу. — Нищо няма да е същото след всичко това.
В края на осемнадесетте часа, след като и последният грозд от светещите от радиацията на Черенков зараждащи се черни дупки бе натоварен и здраво закрепен в трюма и той бе затворен, двамата моравеки бяха наистина абсолютно изтощени.
— Има ли нещо за проверяване или търсене в „Меча на Аллах“? — попита Орфу.
— Не точно сега — отговори премиер интегратор Астейг/Че от борда на „Кралица Маб“. Корабът бе подозрително мълчалив през последните осемнадесет часа.