Обърна лице нагоре и се загледа как пръстените се въртят пред звездите — прелест, която никога не бе оценявал толкова, колкото в тази ужасна нощ. Ярка чертичка, по-ярка от всички останали звезди на пръстена, взети заедно, истинска дръзка драскотина върху черен оникс, пресече п-пръстена и продължи между истинските звезди, преди да изчезне зад южната стена на Пролома. Нямаше представа какво е това — просъществува прекалено дълго, за да е метеор, — но знаеше, че е много, много далеч и че няма нищо общо с него.
Замислен за смъртта и за Шекспир, все още колебаещ се коя пиеса да се постави най-напред, Харман се натъкна на интересни стихове, запазени дълбоко в собствената му ДНК. Това бе речта на Клавдио, Клавдио от „Мяра за мяра“, изправен пред собствената си екзекуция:
Осъзна, че плаче — лежи на кълбо, примрял от студ, и плаче, но не от страх пред смъртта или неизбежната загуба на всичко и всички, а от благодарност, че произлиза от раса, способна да роди човек, който да напише подобни думи, да има подобни мисли. Те почти — почти — компенсираха човешкия ум, който бе замислил, конструирал, създал и оборудвал подводницата и нейните седемстотин шейсет и осем черни дупки, очакващи да погълнат бъдещето на всички.
Внезапно се разсмя на глас. Умът му сам бе прескочил върху „Ода за славея“ на Джон Кийтс и той видя — именно видя, а не му бе показан — лекия поклон на младия поет към Шекспир в стиховете на пеещия бард:
— Три пъти ура за единството на смачканата в гроба тесен глина на Клавдио и глухата могила на Джони! — изкрещя Харман. Неочакваният опит да изрече нещо на глас го накара да се закашля и когато погледна ръката си на светлината на пръстените, видя, че е изхрачил кръв и три зъба.
Изстена, сви се отново в пясъчната си утроба, разтрепери се и отново се усмихна. Неуморният му ум не можеше да спре да се занимава с Шекспир, както и езикът му не можеше да престане да опипва трите дупки във венците, където доскоро се намираха зъбите му. Причина за усмивката бе един куплет от „Цимбелин“:
Ама че каламбур. Що за гений трябва да е бил той, запита се Харман, за да може да използва такъв детски, игрив тон за такава тъжна погребална песен?
С тази последна мисъл Харман неусетно потъна в сън, безчувствен към ледения дъжд, който бе започнал да вали от небето.
Събуди се.
Това бе първото чудо. Отвори кръвясалите си очи в мрачната сива утрин преди разсъмване, между все още черните водни стени на Пролома, издигащи се на сто и петдесет метра или повече от двете му страни. Но беше спал и се беше събудил.
Второто чудо бе, че можеше да се движи — в края на краищата и до известна степен. Нужни му бяха петнадесет минути, за да застане на четири крака, но щом го направи, запълзя към най-близката подаваща се от пясъка канара и след още десет минути успя да се изправи и дори да не падне.
Сега отново бе готов да продължи на запад, но не знаеше къде точно е запад.
Напълно бе изгубил всяка представа за посоките. Дългият Пролом се губеше в далечината и в двете посоки, но нямаше абсолютно никаква индикация къде е изток и къде — запад. Като се тресеше, трепереше и изпитваше болка, за която изобщо не си бе представял, че е възможна, Харман започна да залита в кръг — търсеше собствените си следи от предишната нощ. Но дъното тук бе предимно скалисто, а дъждът, от който едва не бе замръзнал до смърт през нощта, бе заличил всички отпечатъци от босите му крака.