Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение
На Кевин
1.
Лондон
— Оливия, проблемът ти е, че имаш развинтено въображение.
— Нищо подобно — възнегодува Оливия Джаулс. Бари Уилкинсън, международен редактор на „Сънди Таймс“, се облегна на стола, опита да си глътне шкембето, втренчи се над очилата с форма на полумесец в ядосаната дребна фигура срещу себе си и си помисли: „И си прекалено съобразителна“
— Ами историята ти за облака от гигантски зъбати летящи скакалци, който се спуснал над Етиопия и закрил слънцето? — попита той.
— Беше в Судан.
Бари въздъхна тежко.
— Изпратихме те чак там, а ти се върна всичко на всичко с два скакалеца в пластмасово пликче.
— Но там имаше облак от скакалци. Просто беше отлетял за Чад. Прибират се там за размножителния период. Както и да е, нали ти донесох статия за гладуващите животни в зоологическата градина?
— Оливия, ставаше дума за един-единствен африкански глиган, а и той ми се стори доста освинен.
— Да, ама ако не ме беше принудил да се върна, щях да ти осигуря интервю с жена-фундаменталистка и ампутиран обратен.
— А раждането на новото бебе на Пош и Бекъм, което трябваше да отразиш за Би Скай Би?
— Не беше световна новина.
— И слава Богу.
— Не си съчиних нищо по този повод.
— Но и не каза нищо през първите десет секунди. Озърташе се като малоумна, чешеше се по главата в ефир и изведнъж изрева: „Бебето още не е родено, но всичко е крайно вълнуващо. А сега да се върнем в студиото.“
— Грешката не беше моя. Режисьорът ми отряза репликите, защото някакъв мъж се опитваше да влезе в кадър с надписа: „Аз съм кралско дете на любовта“, изписан върху голото му шкембе.
Бари уморено се разрови в изрезките от вестници върху бюрото си.
— Слушай, душко…
Оливия потрепери. В най-скоро време и тя щеше да го нарече „душко“, пък да види как ще се почувства.
— Ти пишеш добре, много си наблюдателна и интуитивна и както вече отбелязах, с развинтено въображение, а тук, в „Сънди Таймс“, смятаме, че при журналист на свободна практика тези качества са по-подходящи за рубриката „Мода“, отколкото за новините.
— Искаш да кажеш, че ме пращаш в плитките води вместо в дълбоките?
— В модата няма нищо плитко, дечко.
Оливия се изкиска.
— Не мога да повярвам, че точно ти го казваш.
Бари също се засмя.
— Виж сега — започна той, като измъкна изрезка на съобщение до пресата от козметична компания, — ако наистина ти се пътува, следващата седмица в Маями има промоция на някакъв… парфюм? Не, крем за лице, на която ще присъстват много знаменитости.
— Промоция на крем за лице? — тъпо повтори Оливия.
— Джей Ло, П. Бини или как беше там… а, ето… Деворей. Коя, по дяволите, е Деворей?
— Бяла рапърка-тире-манекенка-тире-актриса.
— Чудесно. Ако успееш да намериш някое списание, с което да си разделим разходите, можеш да заминеш и да отразиш крема за „Мода“. Какво ще кажеш?
— Добре — изрече Оливия със съмнение, — но ако там открия добра история за новините, мога ли да отразя и нея?
— Разбира се, че можеш, сладката ми — ухили се Бари.
2.
Саут Бийч, Маями
Фоайето на хотел „Делано“ представляваше сбъднат кошмар на сценограф от снимачната площадка на „Алиса в страната на чудесата“. Всичко бе прекалено голямо, прекалено малко, в сбъркан цвят или не на място. Пред рецепцията висеше триметров сенник. Муселинени пердета, дълги двайсет метра, се вееха на вятъра до стена, нашарена с миниатюрни стенни лампички, дълга маса с бежов филц и топки в цвят слонова кост. На бял пластмасов стол, приличащ на писоар, седеше мургав мъж и четеше вестник. Мъжът вдигна поглед, когато слабичко момиче с модерно подстригана руса коса влезе във фоайето. Свали вестника, за да може да наблюдава как тя се оглежда наоколо, усмихва се, сякаш на някаква палава тайна своя мисъл и се отправя към рецепцията. Беше облечена с джинси и тънка черна фланелка, носеше в ръка голяма торба от бежова кожа, а зад себе си тътреше протрит сак на колелца в бежово и зелено.
— Страхотно име — отбеляза момичето на рецепцията. — Джуълс като в „Тифани“ ли?
— Не. Д-Ж-А-У-Л-С. Като единицата за кинетична енергия — гордо я поправи момичето.
— Сериозно? А, да, ето ви — рече момичето. — Ще извикам пиколото да ви поеме багажа и да го качи в стаята ви.
— Не си правете труда. Нямам друг багаж освен това.
Мургавият мъж наблюдаваше как дребната решителна фигурка се отправя към асансьорите.
Оливия се взираше втрещена във вратите на асансьора, които сякаш бяха изработени от гофрирана неръждаема стомана. Докато се затваряха, красив пиколо с бяла тениска и шорти пъхна ръка между тях и скочи в асансьора до нея с настояването да вземе багажа й, въпреки липсата на такъв, и да го занесе до стаята й.