— Но аз съм номиниран за най-добър филм. Следващата награда е в моята категория. Дойдох само да изрепетирам речта си в тоалетната.
— Сър, ако ви кажа какво става в залата, веднага ще се върнете в тоалетната.
— Не мога да повярвам, че може да сте толкова тъп. Кажете ми името и служебния си номер.
Двама мъже в защитни облекла с надписи „Противобомбен отряд“ на гърба бързо претичаха през фоайето, всеки хванал по дузина „Оскар“-и в ръце. Хлътнаха в мъжката тоалетна.
— Още ли искате да се върнете вътре? — запита полицаят.
— Ъъъ, не, всъщност, не — отвърна англичанинът. — Не. И побягна с бясна скорост към изхода и надолу по червения килим.
Откъм залата долетяха звуци на паника. Още един противобомбен техник се появи с два „Оскар“-а и хукна към тоалетната.
— Губи ни се още само един — извика той.
На сцената Мерил Стрийп изпълняваше заповеди — опитваше се да овладее надигащия се хаос и да продължи церемонията.
— Носителят на тазгодишната награда за най-добър филм е… — каза тя и извади картичката от плика — „Екзистенциално отчаяние“.
Точно в този миг една униформена фигура излезе на сцената и вдигна ръка за внимание.
— Госпожи и господа — започна той, но никой не го чу сред рева на публиката. Докато Мерил Стрийп се мъчеше да помогне на полицая, като му предостави микрофона, огромен мъж, изпълнителният продуцент и на „Екзистенциално отчаяние“ и на уолстрийтския мюзикъл, се извиси на подиума, последван от двамата мъже създали всъщност филма. В момента, в който се вмъкна между полицейския началник и Мерил Стрийп и посегна към статуетката, Скот Рич се появи намръщен на сцената, отиде до едрия продуцент и го цапардоса по челюстта. При което другите двама мъже се засмяха.
— От години мечтая да го направя — каза единият доста високо в микрофона.
— Хора — заговори Скот Рич и взе микрофона. — ХОРА! — изрева той. За миг се възцари гробно мълчание.
— Аз съм Скот Рич от ЦРУ. Възникна сериозно положение. Вече е под контрол. Дали ще остане под контрол, зависи от вас и от това дали ще се държите като зрели хора. Целият свят ви гледа. Трябва да напуснете театъра само през главния вход — оттук за първи балкон, там за следващите два балкона. Трябва да се придвижвате спокойно, да спазвате указанията и да излезете бързо. Добре. Тръгвайте.
Докато публиката се изсипваше от театъра, обединилите силите си служители на реда и сигурността трескаво претърсваха сградата. Седемнайсет „Оскар“-а бяха погребани под противобомбени капаци и одеяла в мъжките тоалетни, около тях районът бе опразнен. До момента, в който театърът трябваше да се вдигне във въздуха, оставаха две минути, а един „Оскар“ продължаваше да се губи. Получателката му — слабо момиче с тревожен вид, което го беше спечелило за най-добра поддържаща женска роля във филма за Председателя Мао, не се виждаше никъде. Тълпата продължаваше да се излива сравнително организирано, само органите на сигурността знаеха, че сред хората може би все още има бомба.
Оливия стоеше притисната до стената и мислеше съсредоточено, после изведнъж й хрумна нещо. Набра номера.
— Скот. Обзалагам се, че знам къде е. Никой не я е виждал, след като се върна зад сцената. Обзалагам се, че повръща някъде там.
— Добре, ще се заема — долетя гласът на Скот. Няколко секунди се чуваше звукът на бързи тропащи крачки. Тя ужасена погледна пак часовника си.
— Така, слушай, Оливия. Тук съм. Виждам я. Ще я измъкна. Аз ще се заема с това. Ти не можеш да направиш нищо. Остава ни само една минута. Излез от театъра. Веднага. Обичам те. Чао.
— Скот! — изкрещя тя. — Скот! Но телефонът мълчеше.
Огледа се нетърпеливо и тръгна към сцената, опитваше се да се държи встрани от тълпата, като че ли беше воден поток, придържаше се към краищата, където течението беше по-слабо, за да напредва по-лесно. Но докато се придвижваше напред, откъм фоайето се издигна разтърсващ рев, земята под краката им се разтресе, а стените сякаш се огънаха навън. Избухна паника, понесоха се писъци и лютив дим като при фойерверките, само че по-кисел, а после се дочуха още няколко експлозии, последвани от силен гръм някъде отпред, иззад кулисите. Оливия като луда грабна телефона.
— Скот! — изпищя тя отчаяно. — Скот!
Но телефонът само звънеше и звънеше, докато тълпата започна да се пръска и разбягва във всички посоки. Оливия пак се притисна към стената и застана напълно неподвижна в средата, наблюдаваща с широкоотворени очи. Започна бавно да осъзнава, че всичко е наред. Противобомбеният отряд си беше свършил работата с бомбите в тоалетната. Стените още се крепяха, взривът не беше проникнал в залата, не бяха се разлетели шрапнели, нямаше кръв, нямаше трупове. Изглежда, никой не беше пострадал. С изключение на мъжа, когото обичаше.