— Да. Прередих си сака, преди да изляза от стаята. Наркотиците ги нямаше. Някой е влизал в стаята ми, докато съм била долу в бара. Притеснявам се от някои хора, с които се запознах в Л.А. — мъж на име Пиер Ферамо и някои странни неща, които се случиха…
По линията се чу леко бръмчене.
— Можете ли да изчакате секунда? — попита англичанинът. — Трябва да се обадя на другата линия. Един момент.
Погледна нервно часовника си. Беше девет без три минути. Надеждата й бе в махмурлука на всички пътници, който положително щеше да ги накара да закъснеят.
— Извинете — върна се мъжът на телефона. — Госпожица Пикси, нали?
— Пиксли.
— Да. Вижте сега. Не е нужно да се тревожите за онези наркотици. Ще уведомим съответните власти. Ако възникнат нови проблеми, обадете ни се. Бихте ли могли да ни уведомите за маршрута си?
— Ами смятам да взема днес самолета до Попаян, да остана за няколко дни в селото, а после може би ще се преместя в хотела на Ферамо на Айла Бонита.
— Прекрасно. Ще съобщим да ви наблюдават. Защо на връщане не се отбиете да ни разкажете как е минало?
Оливия затвори телефона, гледа втренчено секунда-две право пред себе си и замислено прехапа устни. Дали телефонът наистина забръмча, когато спомена името Ферамо, или пак се обаждаше развинтеното й въображение?
В хотела младежът на рецепцията я информира, че автобусът за летището е потеглил преди десет минути. За щастие налетя на получателката на марковата чанта, която й каза, че ще накара съпруга си да я закара до летището с микробуса си. Наложи се доста да го чака. Когато се додрусаха до залата за заминаващите, беше десет и двайсет и две. Самолетът трябваше да излети в десет.
Оливия препускаше по пистата, повлякла подире си малкия сак, и махаше като луда, а двама мъже в работни комбинезони започнаха да отделят стълбата от самолета. Като я видяха, се засмяха и я върнаха обратно. Единият се качи преди нея и задумка по вратата, докато не я отвориха. Когато влезе в претъпканата кабина, я посрещнаха вяли приветствия. Спътниците й бяха бледи и крехки след снощните излишества, а пилотът минаваше по пътеката и се здрависваше с всеки един от тях. Почувства се по-сигурна, докато не разпозна в него пияния мустакат мариачи от снощния посветен на салсата купон.
На летището в Ла Сейба си купи билет до Попаян и отчаяно се отправи към стойката с вестниците само за да открие, че няма чуждестранни с изключение на един „Таим“ отпреди три седмици. Купи си елсеибски „Ел Диарио“, тръшна се на оранжевата седалка до изхода за самолета, зачака да обявят полета и запрелиства вестника в опити да намери някаква нова информация за „През океани“. Усети се леко развеселена при вида на снощния си партньор по танци със сериозното изражение и ниско подстриганата изрусена коса. Приличаше й на Еминем. Излъчваше същата пагубна печал. Приближи се и седна до нея, предложи й бутилка с минерална вода.
— Благодаря — каза тя, като се наслаждаваше на лекия допир на ръцете им, когато я пое.
— De nada. — Лицето му беше почти безизразно, но имаше пленителни очи — сиви и интелигентни. — Опитайте се сега да не повърнете — рече той, изправи се и тръгна към стойката с вестниците.
Внимание — каза си Оливия, — внимание. Ние не сме туристки с огромни раници през свободната си година. Ние сме видни чуждестранни журналистки и евентуално международни шпионки, тръгнали на мисия от глобално значение.
27.
Попаян, острови Бей
В далечината се появи остров Попаян и скоро започнаха да се спускат над кристалното тюркоазено море към бели коралови плажове и пищна зеленина. Самолетчето се приземи с чудовищен удар, после заподскача по непавираната писта и зави надясно към паянтово дървено мостче, сякаш беше велосипед, и най-сетне рязко спря до ръждясал червен пикап и дървена табела с надпис: „Добре дошли в Попаян: истинският остров, обитаван от героя на Дефо Робинзон Крузо.“
Възникна проблем при отварянето на вратата. Пилотът я дърпаше отвън, а отвътре хипи с огромна раница на гърба се взираше в дръжката с ленив възторг и от време на време я побутваше, сякаш бе гъсеница. Русият младеж стана, отмести хипито, хвана дръжката, опря рамо на вратата и я отвори.
— Благодаря, мой човек — овчедушно промърмори хипито.
Някой беше оставил британски вестник на седалката. Оливия жадно го сграбчи. Когато слязоха, ги натовариха в задната част на пикапа и тя щастливо пое от чистия въздух и се огледа.