Пое неохотно нагоре след подобната на оса фигура на Дуейн с неговата мека права грива, поддържаше ниска скорост, усещаше как въздухът се разширява в маската й и го поемаше на кратки вдишвания. Проби повърхността и смаяно се загледа в другия свят — ярката слънчева светлина, синьото небе, веселата редичка от дървени къщурки край брега, измамно близки. Беше се чувствала като на дълбочина десет метра, на милиони километри от цивилизацията, а сега водата беше толкова плитка, че почти можеше да стъпи на дъното.
Двамата с Дуейн доплуваха до корабчето на Рик, уловиха се за ръба на стълбата и свалиха маските си, еуфорични от гмуркането. Метнаха поясите с тежестите на дървената палуба, разкопчаха бутилките с въздуха и зачакаха помощ да се изкачат. На пейките пред колибата се беше настанила малка група, потънала в разговор. Никой не беше ги забелязал.
— Кретени! Какво става? — викна им Дуейн. Изтегли се на корабчето и помогна на Оливия да се качи.
— Ей, Дуейн — отговори един от тях, — видя ли долу нещо гадно?
— Не, човече. Прекрасно е. Синя вода.
Оливия усети, че краката й леко поддават, когато тръгнаха по топлите дъски на корабчето. Гмуркането беше дълго. Дуейн плакнеше водолазните принадлежности във варел със сладка вода. Подаде й бутилка студена вода.
— Станала си руса — рече той.
Тя вдигна ръка към косата си. Беше се вкоравила от солта.
— Отива ти повече от червената.
— Толкова за шест до осемте измивания — каза тя и започна да потапя своите принадлежности във варела.
— Ей, Рик. Какво става? Случило ли се е нещо? — попита Дуейн, когато двамата с Оливия се приближиха към групата.
Рик — едър канадец с мустаци, беше по-възрастен от останалите. Имаше осанката на преподавател в колеж.
— Отидоха при маркиращите шамандури над пещерата на Морган — заобяснява Морган, като направи място на Оливия, а после бръкна в една хладилна чанта и й подаде газирана напитка. — Фредерик слезе там с група клиенти и срещна групата на Артуро от „Роатан“, идваща насреща им в тунела. Артуро казал, че е оставил маркираща шамандура, но когато Фредерик стигнал дотам, шамандурата я нямало. Вероятно са я махнали хората на Ферамо.
Оливия се смръзна при звука на това име, но опита да се държи нормално.
Намеси се друг мъж.
— В събота някой беше оставил там шамандура, когато долу нямаше никой. Артуро я видял и се гмурнал да я провери, но нямало никой. Единственият начин да ги спрем е по цял ден да висим с лодки по тези места за гмуркане.
— Ами може и това да направим, и то не само с лодка — заяви Дуейн с мрачен застрашителен глас.
Групата започна да се разотива. Дуейн искаше да я изпрати до дома на госпожица Рути.
— За кого говорихте досега? — невинно попита Оливия.
— За хората от хотела отвъд Пъмпкин Хил. Там има луксозен екологичен курорт. Според някои хора собственикът бил петролен шейх. Опитват се да изтласкат всички останали водолази и да запазят пещерите и тунелите за своите гости. Говеда.
— Хотелът за водолази ли е?
— Май да, но ми се струва, че това е глупост. Той е ангажирал разните му там водолази и оксиженисти. Направил е дяволски голям кей. За какво му е такъв кей в Попаян?
Мислите на Оливия препускаха.
— Оксиженисти ли? Че те могат ли да работят под водата? Какво използват за горелката?
— Ацетилен.
— Той експлозив ли е?
— Да, ако го смесиш с кислород.
— Дори под водата?
— Разбира се. Все едно, пристигнахме. Довечера ще дойдеш ли във „Ведро с кръв“?
— Ъъъ, да, добре — смотолеви тя. — Ще се видим.
Върна се бързо в стаята си и запрелиства вестника, като търсеше историята за бомбения атентат в Алхесирас, която беше видяла по-рано. Взрив в туристически комплекс, който се приписваше на Ал Кайда.
Предварителните разследвания показват, че взривното устройство е било на базата на ацетилен. Ацетиленът е лесно достъпен и често се използва от водолази в областта на промишленото заваряване.
„Ведро с кръв“ си го биваше. Представляваше дървена хижа с каменен под, груб дървен бар и беззъб барман. На бара седяха трима местни. Масите и пейките бяха пълни с туристи.
Оливия намираше сексуалната политика на туристите за доста успокояваща. На очевидните демонстрации на сексуалност или завидно финансово положение не се гледаше с добро око. Явяването в компанията на скитащи туристи по бюстие и мини пола беше точно толкова неприемливо, колкото и с делови костюм от „Маркс и Спенсър“ или с рибарски ботуши. Стандартната униформа беше избелели протрити дрехи, които може и да са били подходящи при заминаването им от Стокхолм или Хелзинки, но след шест месеца на гмуркане, ориз, грах и дизентерия им бяха станали с два номера по-големи.