В училище Рейчъл имаше приятел, който беше само няколко години по-голям, но изглеждаше много по-възрастен от всички. Баща му беше нощен пазач и маниак. Роксби не беше особено хубав, но беше самостоятелен. Нощем работеше като бияч в „Ромео и Жулиета“. А когато се прибираше, защото по онова време двамата с Рейчъл бяха заживели заедно в стаичка над китайското погребално бюро „Хао Уа“, имаше навика да сяда пред компютъра и да инвестира приходите си от биячеството в ценни книжа и акции.
Рейчъл, която винаги беше имала разбиране за парите като за нещо, което се печели с труд в съвсем малки количества, първоначално не възприемаше идеята да се печелят пари от пари. „Парите не купуват щастие — беше й повтарял отруденият й баща. — Ако работиш усилено и си честна и любезна, нищо не може да те застраши.“ Но за него това не се оказа вярно. Беше го прегазил камион. Затова Рейчъл пое по пътя на Роксби, започна да работи всяка събота и неделя в супермаркета на Молисън и поемаше вечерни смени след училище в магазинчето на едно пакистанско семейство на ъгъла, а парите инвестираше той. Когато навърши шестнайсет, й връчиха застраховката „Живот“ на баща й. Разполагаше с двайсет хиляди лири за инвестиране. Беше началото на осемдесетте години. Скоро щеше да стане ако не богата, то поне финансово независима жена.
Когато навърши седемнайсет, Роксби обяви, че е гей и се премести в квартала с каналите на Манчестър. А Рейчъл, писнало й от ударите, които се стоварваха един след друг върху нея, сериозно се замисли за живота. Беше виждала по-големите сестри на приятелките си, сияещи и триумфиращи, фукащи се с миниатюрните годежни диамантчета на безименните си пръсти, прекарващи месеци, погълнати от булчински рокли, цветя и планиране на сватби, само за да ги види след две години в супермаркета дебели, съсипани и изтормозени, бутащи бебешки колички в дъжда, оплакващи се, че са бити, унижавани или изоставени. И си каза: „Никога“. Започна с името си. „Оливия“ звучеше стилно. А звучността на думата „Джаулс“ бе единственото, което си спомняше от часовете по физика. „Разполагам единствено със себе си — мислеше тя. — Ще се изградя като личност. Вече няма да ми пука от нищо. Ще бъда отговорна и за доброто, и за лошото, което ми се случва. Ще стана известна журналистка или изследователка и ще постигна нещо значимо. Ще потърся в тоя шибан свят малко красота и вълнение и ще си прекарвам дяволски добре.“
„А тук — мислеше Оливия Джаулс, облегната на една колона в «Делано» — е много по-красиво и вълнуващо, отколкото в Уърксоп. Никой не те наблюдава, просто се отпусни на течението и се наслаждавай.“ Но напук на Житейските правила някой я наблюдаваше. Докато продължаваше да разглежда празненството, две очи за миг срещнаха нейните, натоварени с дълбок интерес, а после се отместиха. И тя отмести поглед, но веднага погледна пак. Мъжът стоеше сам. Беше мургав и с доста аристократичен вид. Носеше костюм, който беше малко прекалено черен и риза малко прекалено бяла, прекалено баровска за „Делано“. И все пак нямаше вид на баровец. Излъчваше някаква неподвижност. Извърна се и внезапно очите му отново се срещнаха с нейните с онова вълнуващо, неизречено послание, което понякога се предава на разстояние и гласи: „И аз искам да те чукам.“ Нищо повече не беше нужно, само един поглед. Нямаше нужда от флиртове, от маневри, от разговори. Само този миг на разпознаване. След това оставаше единствено да се следват стъпките, като в танц.
— Всичко наред ли е? — Беше хиперактивната жена от рекламата. Оливия осъзна, че се взира похотливо в пространството и се сети, че до утре трябва да пише статия и е най-добре да се залови с нея. — Има много хора, с които държа да се запознаеш — продължи Мелиса и започна да развежда Оливия наоколо. — Хапна ли нещо? Чакай да видя дали има хора, с които ще можеш да си поговориш. Запозна ли се с Деворей?
Като пропъди решително всички мисли за чукане с чужденци, Оливия насочи внимание към работата си да събира мнения. Всички искаха да бъдат цитирани в британския „Елан“ и промоцията беше прекрасна стръв. След около час, час и нещо беше събрала изказвания за крема за лице от Деворей, Крис Блакуел — директора на „Делано“, неколцина красиви мъже, за които подозираше, че могат да се вземат под наем, човека, който съставяше списъка в „Тантра“, рекламния агент на Майкъл Корс и П. Диди. Беше повече от достатъчно за печалната колонка, каквато неминуемо щеше да се окаже описанието на събитието в „Елан“. Зае се със статията за „Сънди Таймс“, вече озаглавена „Страхотният Маями“ и бързо запълни тефтера си с бабата на една от манекенките, която живяла на Южната крайбрежна ивица двайсет години преди пак да излезе на мода, с полицай, който твърдеше, че бил на местопрестъплението при убийството на Версаче и очевидно лъжеше и — гвоздея — с бившата чистачка на Джани Версаче. Оливия дори успя да си осигури няколко минути с Джей Ло, която й каза няколко думи. Беше направо наелектризираща — сияеща кожа, страхотен глас, а обноските й бяха юбер-яки. За секунда на Оливия й се прииска да бъде Джей Ло, но веднага се усети и се озапти.