— Искаш ли да се разходим? — прошепна. Помогна й да стане, хвана я за ръка и я поведе към плажа. Хареса й допира на ръката му — беше груба и силна. Пътечката обиколи една скала, която ги скриваше от огъня, той спря, махна косата от лицето й и я погледна с напрегнатите си сиви очи. Фината линия на скулата и челюстта му се очертаваха на лунната светлина. Изглеждаше зрял и опитен, сякаш беше преживял много неща. Взе лицето й в ръка и я целуна дръзко и нахално, притисна я с тялото си в скалата. Целуваше се страхотно.
Опипа уверено тялото й. Тя уверено го прегърна през врата, опиянена от целувката, докосваща мускулите на гърба му. Под ризата му напипа някакъв колан. Проследи го с пръсти до кръста му и го остави да отблъсне ръката й.
— Пистолет ли носиш?
— Не, скъпа — прошепна той. — Просто се радвам да те видя.
— Радостта ти се усеща на много странно място.
— Целта ни е изненадата — отвърна той и сръчно бръкна в джинсите й. Божичко, наистина се чувстваше отново на шестнайсет години.
Дочу крясъци. Иззад скалата се появи Дуейн. Вторачи се в тях, като яростно дъвчеше дъвка.
— Ей, човече, корабчето се връща — дрезгаво рече той.
Двамата се пуснаха и заоправяха дрехите си. Мортън Си я прегърна през рамо и се върнаха при останалите. Той кратко се засмя.
— Боже, как ще качим тоя народ на корабчетата?
Рик беше почти стигнал до една кокосова палма, може би в търсене на хеликоптер, увит в памук. Дуейн закачливо се носеше по плажа, без да спира да дъвче. Малка групичка беше отишла при лагуната и танцуваше във водата, размахвайки ръце над главите си. До умиращата жарава на огъня в оживения спор на съгласието се бяха включили още хора, които си викаха един на друг:
— Точно така го виждам, точно така го виждам!
— Именно! Именно така е!
Мортън Си въздъхна и започна да ги насочва към корабчетата.
Вятърът беше спрял, морето беше мастиленочерно и спокойно. Разговорът се насочи към Ферамо. Дуейн беше ядосан и се втренчи в светлините на другия край на острова, като дъвчеше яростно.
— Вече трябва да мериш всяка шибана дума, която казваш на Попаян, защото не се знае кой им пее в ушенцето и кой не. Човече, утре ще ида при тях. Ще сляза и ще ги науча.
— Ей — обади се Мортън Си. — Човече, ти си друсан. Дай по-кротко.
— Трябва да ги подхванем — рече Дуейн. — Човече, това е шантава работа. Познаваме по-добре тези пещери от тях. Трябва да им разкажем играта.
Втренчи се пред себе си, без да спира да дъвче, маниакално люлеещ единия си крак нагоре-надолу.
Оливия потрепери. Мортън Си я притегли към себе си и загърна раменете й с пуловера си.
— Добре ли си? — прошепна той. Тя кимна щастливо. — Знаеш ли нещо за онези хора?
Поклати глава, като избягваше да среща погледа му. Внезапно се притесни от познанството си с Ферамо.
— Само каквото говорят хората. А ти?
Някой му подаде цигара марихуана, той силно дръпна и поклати глава. Оливия забеляза, че веднага издуха дима, без да го вдъхне.
— Все пак бих искал да видя хотела му. А ти?
— Смятах да отида. Реших, че ще е полезно за статията ми. Но звучи страшничко.
— Ти журналистка ли си?
Пръстите им се докоснаха, когато й подаде цигарата. Дуейн продължаваше да се самонавива за Ферамо и Пъмпкин Хил.
— Трябва да вземем нещо и наистина да ги подплашим. Например да ги изненадаме. Или да направим нещо наистина гадно в пещерите, така че да не припарят повече там.
— За кого работиш?
— На свободна практика съм. В момента пиша материал за гмуркането за списание „Елан“. А ти какво правиш тук?
Оливия прехапа долната си устна, когато Мортън бавно плъзна ръката си по коляното й, като натискаше с палец крака й по пътя си нагоре по бедрото й.
Пред дома на госпожица Рути двамата спряха в сянката на едно дърво. За секунда, когато погледна през рамо, й се стори, че забеляза някой да вдига пердето в пансиона, а на фона на светлината се очерта силует на глава. Скри се обратно в сянката.
— Мога ли да вляза? — прошепна той във врата й.
С огромно усилие на волята тя лекичко се отдръпна и поклати глава.
Той погледна надолу, успокои пресекливото си дишане и отново спря очи върху нея.
— Никакви среднощни посетители, а?
— Не и без придружител.
— Утре ще се гмуркаш ли?
Тя кимна.
— Кога?
— Към единайсет.
— След това ще те потърся.
Като се качи в стаята си, запрепуска трескаво напред-назад. Това монашеско самоотричане бе истински ад. Не знаеше още колко време ще издържи.