Инстинктът да се замята във водата и да поеме дълбоко дъх бе непреодолим. Намираха се на трийсет метра под повърхността, под скален покрив. Усещаше как Рик драска зад гърба й, бясно тресе крака й и я бута напред. Дали не си въобразяваше, че е спряла да се наслади на гледката? Ритна с плавници, за да му даде знак да спре, докато водолазът отново внимателно й подаде регулатора.
„Гмуркането е несекваща битка с паниката.“ Фразата непрекъснато се въртеше в главата й. Беше се стабилизирала, дишаше от регулатора, но започваше да я залива нова вълна на ужас. Беше притисната между Рик и закачуления мъж в най-тясната част на тунела. Дори ако двамата с Рик се върнеха в пещерата, може би нямаше да успеят да стигнат навреме. А ако успееха, може би нямаше да стигнат до въздуха на повърхността, можеха просто да умрат там.
Закачуленият мъж вдигна пръст да привлече вниманието й. Продължаваше да го гледа в очите и да диша от въздуха му, докато той посегна към тялото й. После извади ръката си с нейния регулатор. Все още задържащ погледа й като инструктор по време на демонстрация, той пое въздух от него, а после й го подаде. Стори й се, че в очите му съзира нещо познато, но не можа да види цвета им. Кой беше?
Поне не се опитваше да я убие, или ако се опитваше, се поддаваше на саморазрушително поведение. Той протегна отново ръка, напипа манометъра й, погледна го и й го показа. На тази дълбочина имаше въздух още за седем минути. Рик бясно дърпаше крака й. Опита се да извърне глава. Когато се обърна отново напред, гмуркачът се отдалечаваше от нея заднишком, с постоянна скорост, сякаш го теглеха. Тя започна да рита и се придвижи напред. Усети силно парещо жилване по рамото. Огнен корал. Изпитваше непреодолимо желание да срита Рик в лицето с плавника си. Щом беше планирал да влизат в тунел, трябваше да я предупреди, за да облече цял костюм.
Тунелът се разшири. Светлината отпред изглеждаше някак различна. Вече не виждаше водолаза пред себе си. Движеше се все по-бързо и по-бързо, излезе от тунела, погледна нагоре и видя светлината и мехурчетата на повърхността лъжовно близо. Потисна стремежа си бързо да се понесе нагоре, обърна се да види какво става с Рик, който тъкмо изникваше от тунела и й правеше знак, че всичко е наред — кръгче с палеца и показалеца си.
Дощя й се да имаше знак за „Не и благодарение на теб, безотговорно копеле.“
Рик вдигна палец да й сигнализира, че трябва да изплуват, после завъртя глава с внезапно паническо движение. Оливия погледна нагоре и видя силуета на акула.
Акулата беше може би на седем метра над нея. Оливия знаеше, че спокойните гмуркачи няма защо да се боят от акулите. Тази се движеше бързо и целеустремено, сякаш към някаква плячка. Настъпи вихрушка от движение и кипнала вода, а после бавно започна да се разпространява червен облак. Сигнализира на Рик да се отстрани. Очите му бяха разширени от ужас. Проследи погледа му и видя нещо да пада към тях като гротескна риба с огромна, тъмна, зяпнала уста, зад която се точеха нишки като водорасли. Предметът се завъртя бавно и откри човешко лице с отворена в писък уста, от врата бликаше яркочервена кръв, дългата права коса се носеше зад нея. Беше главата на Дуейн.
33.
Рик мина бързо край нея, като плуваше бясно, извадил ножа и устремил се към акулата. Тя се присегна, хвана го за крака и го изтегли към себе си. Вдигна манометъра и направи знак с юмрук през гърлото си, че нямат въздух и посочи нагоре. Той погледна надолу към главата, която продължаваше да пада в бездната, обърна се и я последва. Оливия заплува бавно, отдалечи се от сцената, след като хвърли едно око на компаса си за посоката на брега, поглеждаше през рамо дали Рик все още е след нея, усещаше промяната в регулатора, която й подсказваше, че въздухът й е на привършване и отново започна да се бори с паниката. Над тях тъмнееха сенки. Нови хищници се скупчваха около кървавата баня. Тя започна контролирано изплуване без въздух. Бавно, съвсем бавно издишаше, като казваше „Аххх“ на глас. Почувства, че въздухът в жилетката-шамандура се разширява и притиска гърдите й, откри маркуча за изпускане на въздуха и пое дълбоко дъх от него, после бавно издиша във водата, погледна нагоре, видя вълшебната светлина, мехурчетата и синевата на повърхността, които я зовяха, по-близки, отколкото бяха, и се насили да не бърза: Дишай, без паника, забави изплуването си до скоростта на най-бавното мехурче.
Когато пробиха повърхността с глави, задъхани и жадно гълтащи въздух, двамата с Рик все още бяха далеч от брега, до бараката на водолазите имаше поне триста метра.
— Какво му направи? — изкрещя Рик.