Извади го от сака с известно вълнение, после се вторачи в него и се намръщи. Не можеше да си спомни какво трябва да направи, за да го задейства. Беше решила да изхвърли опаковките на всичките си шпионски принадлежности, за да прикрие предназначението им, като не съобрази очевидния недостатък на плана си — вече не разполагаме с инструкциите. Неясно си спомняше, че трябва да въведе предварително определен код. Използваше винаги 3637, което беше възрастта на родителите й, когато загинаха. Въведе ги — нищо. Може би първо трябваше да Се включи? Опита се да натисне ON, после въведе 3637 и го размаха из стаята — нищо. Или нямаше бръмбар, или проклетото нещо не работеше.
Избухна. Това беше капката, която преля чашата на натрупания през деня стрес, и запрати калкулатора през стаята, сякаш той бе отговорен за всичко: главата на Дуейн, Мортън Си, госпожица Рути, подводния закачулен изнасилван, странната пихтия на хълма, отвличането, всичко. Затвори се в гардероба с гръб към вратата и се сви на кълбо.
Изведнъж чу тъничко бибипкане. Вдигна глава, отвори вратата на гардероба и запълзя към калкулатора. Работеше. Екранчето светеше. Заля я прилив на обич към малката джаджа. Детекторът-тире-калкулатор не беше виновен. Правеше всичко по силите си. Набра отново кода. Той завибрира съвсем леко. Оливия се изправи развълнувана на крака и протегнала напред калкулатора, сякаш беше металотърсач. Не помнеше как се разбира дали има бръмбар. Джаджата избипка отново, сякаш се опитваше да помогне. Точно така! Бипкаше, ако откриеше нещо и започваше все по-силно да вибрира с приближаването към бръмбара. Опита, като го размаха край контактите — нищо. Нямаше розетки за телефон. Опита при лампите — нищо. После усети вибрирането да се променя. Доведе я до дървена масичка за кафе с каменна саксия в центъра. От нея стърчеше бодлив кактус. Калкулаторът направо изскочи от ръката й, преливащ от доволство към себе си. Оливия се опита да погледне под масата, но тя беше тежка, подобна на сандък. Дали да не изтърбуши кактуса с ножа си? Положително щеше да й достави удоволствие. Мразеше кактусите. Бодливите растения бяха лош фенг шуи. Но от друга страна, не биваше да се унищожават живи организми. Пък и какво ли толкова щяха да подслушат? С кого щеше да разговаря? Загледа се в малкото бодливо растение. Дали нямаше и камера? Отвори сака си, извади един тънък черен пуловер, престори се, че го облича, а после променя мнението си и небрежно го захвърли върху масата, покривайки кактуса.
Беше седем без двайсет. Реши, че няма да е зле да се постарае да изглежда възможно най-добре. Едно момиче, притиснато в ъгъла, трябваше да използва всички средства, с които разполагаше. Изсуши косата си, а после я отметна пред огледалото в опит да имитира застрашителната Сурая, мърморейки предизвикателно: „Прави косата ми по-лъскава и управляема!“ Съчетанието от морска вода, слънце и остатъците от червената боя я бяха превърнали в красива блондинка с кичури. И кожата й беше придобила приятен тен, въпреки яростните слънчеви лъчи. Нямаше нужда от много грим, само малко фон дю тен, за да покрие зачервения си нос. Облече полупрозрачна бяла рокля и сандали, сложи бижута и се огледа в огледалото. „Цялостният ефект не е лош — реши тя — поне за края на такъв шибан ден като днешния.“
— Добре, Оливия, тръгвай — строго рече тя, после се хвана за устата, уплашена, че кактусът я е чул. Тази вечер трябваше да играе театър. Трябваше да представи на Ферамо жената, която той искаше да види. Трябваше да се преструва пред себе си, че не е целувала руси сивооки млади предатели, не е видяла отсечени глави, не е разбрала нищо за връзката между бомбите на Ал Кайда и ацетилена и никога не е чувала думата „рицин“. Щеше ли да успее? Щеше да бъде „в къщата на обесения не се говори за въже“. „Би ли ми подал рицина, моля?“; „На островите Бей той расте много добре, нали?“
Закиска се. О, Боже, дали не изпадаше в истерия? Какво правеше? Канеше се да вечеря с отровител. Мислите й запрепускаха бясно, опитваше се да измисли антиотровителски стратегии, изкопирани от филмите: размяна на чаши, ядене само от чинията на домакина. Ами ако вечерята се поднесеше вече сервирана в чиниите? Остана неподвижна за момент, после легна на пода и заповтаря мантрата „Интуицията ми е мой водач; укротявам истерията и развинтеното си въображение“. Тъкмо беше започнала да се успокоява, когато на вратата й почукаха гръмко. О, не, о, не. Ще ме заведат да ме дрогират, помисли тя, като се изправи с усилие, стъпи в сандалите с каишки и посегна към дръжката на вратата точно когато маниакалното чукане се повтори.