— Оливия? — По дяволите, пак Мелиса. — Мога ли да ти представя създателя на „Creme de Phylgie“ на Деворей? Макар че, разбира се, Деворей лично подбра съставките му.
Оливия издаде странен звук. Беше мъжът, който я бе наблюдавал. Представляваше неустоима смесица от душевна мекота и сила — фини черти, правилен нос, красиви извити вежди, хлътнали кафяви очи.
— Това е Пиер Ферамо.
Остана разочарована. Името звучеше като изписан със златни букви етикет, прикрепен към свръхскъпа вратовръзка в безмитния магазин на някое летище.
— Госпожице Джаулс.
Носеше нелепо огромен златен часовник, но дланта му беше по-грапава, отколкото очакваше, а ръкостискането — силно.
— Приятно ми е — отвърна тя. — Поздравления за крема. Наистина ли съдържа морски плужеци?
Той не се засмя, а светна.
— Не самите плужеци, а само тяхна есенция — мазнина, която отделя кожата им.
— Звучи като нещо, което по-скоро бих искала да изтрия от себе си, отколкото да се намажа с него.
— Нима? — Той вдигна вежди.
— Надявам се да не го напишеш в статията си — изчурулика Мелиса със звънлив смях.
— Сигурен съм, че госпожица Джаулс ще напише материала си безкрайно изкусно и елегантно.
— Безкрайно — отсече тя и вирна брадичка. Настъпи извънредно напрегната пауза. Мелиса местеше поглед от единия към другия, после започна да каканиже.
— Я виж, тя си тръгва. Ще ни извиниш ли? Пиер, искам да поздравиш една от специалните ни гостенки, преди да си тръгне.
— Много добре — уморено изрече той и прошепна на Оливия: — Морски плужеци, и то какви.
Мелиса запозна Оливия с още от клиентите си: двама членове на момчешка група, наречена „Брейк“, чието лого беше сърфингът и които имали „излъчване на нещо средно между «Бийч Бойс» и «Рейдиохед».“ Оливия не беше чувала за такъв състав, но момчетата бяха сладки. Под изрусените от сърфинга коси лицата им представляваха пленителна смес от слънчев загар и акне. Слушаше ги как бърборят за кариерата си с нервно хихикане, подчертаващо крехкото лустро на отегчената им нахаканост.
— Ще се пробваме в този нов филм? Със сърфистите? — Странните им въпросителни интонации сякаш подсказваха, че човек, стар като Оливия, едва ли знае значението на думи като „филм“ или „сърфисти“. — Така ще подпомогнем популярността на нашата песен в албума?
„Какви сладурчета“, мислеше си тя. Два хита и всички щяха да ги забравят, само че те не го знаеха. Изпита желание да им даде някои майчински съвети, но вместо това само слушаше и кимаше, като наблюдаваше с крайчеца на окото си Пиер Ферамо.
— Оня там май е продуцентът? На филма? — прошепна едно от момчетата.
— Сериозно?
Всички гледаха как Ферамо величествено пристъпва към тайнствена на вид група от смугли мъже и манекенки. Движеше се грациозно, лениво, почти като сомнамбул, но излъчваше усещането за огромна дремеща сила. Напомняше й за някого. Групата се раздели като Червено море, за да го приеме, сякаш беше някакъв гуру или Бог, а не производител на кремове-тире-продуцент-тире-кой-знае-какво. Отпусна се грациозно на един стол, кръстоса крака и разкри ивица гол крак, тънки копринени чорапи и черни, огледално лъснати обувки. Една двойка, близо до групата, стана и освободи канапе.
— Защо не седнем по-близо? — попита Оливия и кимна към празните места.
Канапето беше безумно огромно и Оливия и сърфистите почти трябваше да се покатерят върху него, а после или, кажи-речи, да легнат, или да седят като деца, клатушкащи недостигащите си до пода крака. Ферамо вдигна поглед, когато тя седна, и вежливо й кимна. Оливия усети как пулсът й се ускорява и извърна поглед. Започна да диша бавно и да си припомня уроците по гмуркане: просто не спирай да дишаш, дишай дълбоко, не губи самообладание.