— Би ли подкрепил терористична атака? Трябва да знам.
Той си наля още една чаша вино.
— Кой на този свят би предпочел войната пред мира? Но има времена, когато войната се превръща в необходимост. А в съвременния свят правилата на воюване са променени.
— Ти би ли… — започна тя, но на него темата очевидно му беше омръзнала.
— Оливия! — весело възкликна той. — Та ти почти не си опитала храната! Не ти ли харесва?
— Стомахът ми все още се бунтува от пътуването с лодката.
— Но ти трябва да ядеш. Длъжна си. Това е страшна обида.
— Всъщност бих искала още малко вино. Да отворим ли бутилката с „Пулини-Монтраше“?
Това свърши работа. Ферамо продължи да пие, а Оливия — да излива чашата си в саксията. Той остана с ясна мисъл, движенията му бяха впечатляващо координирани, но страстта и красноречието му нараснаха. Оливия непрекъснато имаше усещането, че той се люшка на ръба на някакъв яростен изблик. Беше толкова смайващо различен от сдържания си достолепен облик пред обществото. Питаше се дали не става свидетелка на резултатите от някакви психологични травми, някакъв нанесен под пояса удар, какъвто бе изпитала тя: ранна травма, може би смъртта на родител?
Започваше да се очертава откъслечна карта на живота му. Беше учил във Франция. Споменаваше Сорбоната, но не беше конкретен. Говори по-подробно за учението си в Грас на Лазурния бряг, където се бе обучил като „нос“ в парфюмерийната промишленост. Следваше дълъг период в Кайро. Имаше баща, когото ненавиждаше, но се и боеше от него. Никакво споменаване на майка. Затрудни се да измъкне от него повече информация за работата му като продуцент във френското кино. Все едно се опитваше да разпитва някой от сервитьорите-тире-продуценти в бара на „Стандарт“ за най-новата му продукция. Очевидно разполагаше с много пари, които влияеха на живота му, и беше обикалял доста по света: Париж, Сан-Тропе, Монте Карло, Ангила, Гщаад.
— Бил ли си в Индия? — попита тя. — Бих искала да отида на Хималаите, в Тибет, Бутан, Афганистан. Тези места ми се струват толкова недокоснати и тайнствени. Бил ли си там?
— Да, разбира се, в Афганистан. Наистина е диво, красиво, сурово и свирепо. Трябва да те заведа там и двамата ще яздим, ще видиш как живеят номадите, животът на моето детство и моите предци.
— А защо беше там?
— Като млад обичах да пътувам, също като теб, Оливия.
— Сигурна съм, че не си пътувал също като мен.
Тя се засмя като мислеше: Хайде, хайде, изплюй камъчето. В лагер за обучение ли си бил? За „През океани“ ли се обучаваше или за нещо друго? Сега? Скоро? Опитваш ли се да ме направиш част от него?
— Напротив. Живеехме като бедняци в палатките. Моята родина е земя на номадите.
— Судан?
— Арабия. Земята на бедуините: щедрите, гостоприемните, простите и възвишените. — Пийна още една голяма глътка „Монтраше“. — Западният човек с неговата страст към прогреса не вижда нищо освен бъдещето и разрушава света в сляпото си преследване на новостите и богатството. Моят народ разбира, че истината се намира в мъдростта на миналото, че богатството е в силата на племето. — Сипа си още вино, наклони се напред и сграбчи ръката й. — Точно затова трябва да те заведа там. И, разбира се, ще бъде полезно за статията ти за гмуркачите.
— Няма начин — отвърна тя. — Ще трябва да убедя списанието да ме командирова.
— Но там се осъществява най-прекрасното гмуркане на света. Има канари и пропасти, спускащи се до седемстотин метра, коралови колонии, издигащи се като древни кули от дъното на океана, пещери и тунели. Видимостта е ненадмината. Водата е като стъкло! По време на престоя си няма да видиш друг водолаз.
Нещо в последната бутилка вино сякаш бе пробудило автора на пътеписи у Ферамо.
— Кораловите колонии се издигат от страшни дълбини и привличат морските твари в огромни количества, включително и големите океански видове. Гледката е като филм, Заснет с техниколор: акули, манти, баракуди, тон с кучешки зъби, цветни рибки.
— Е, значи има много риба! — весело възкликна тя.
— А утре ще се гмурнем само двамата.
Не и с твоя махмурлук.
— Има ли приятни места за отсядане?
— Всъщност повечето водолази живеят по корабчетата. Аз самият имам два обитаеми кораба. Но ти, разбира се, ще живееш като бедуините.
— Звучи чудесно. Но трябва да пиша само за неща, които и читателите могат да правят.
— Нека ти разкажа за Суакин — рече той. — Наричат го Венеция на Червено море. Ронещ се коралов град, най-голямото пристанище на Червено море през шестнайсети век.