Сурая се смръзна за миг, затвори очи, разтвори длани пред себе си и задиша през носа.
— Добре, горделивке — рече тя. — Да върнем лентата, а? Да започнем отначало. — Протегна й ръка. — Пакс?
— Какво? — каза Оливия.
— Нали знаеш: пакс. Мир на латински.
— О, да, да. Че аз понякога сънувам на латински.
— Затова — продължи Сурая на същия отчетлив английски — да се изясним. Държим под око Ферамо и хората му за наркотици. Нали знаеш, Маями, Хондурас, Л.А. Връзката изглежда съвсем очевидна. От нашите разследвания разбрахме, че Ферамо е чист като току-що паднал сняг — международен плейбой с вкус към момичета и не богато обзаведен на горния етаж.
— Не си правиш голям комплимент.
— Какво? Както и да е, ти на няколко пъти спомена, че го подозираш в тероризъм. Бихме искали да ни кажеш на какво се основават подозренията ти.
Но Оливия не възнамеряваше да й каже на какво се основават или поне не всичко. Щеше да изчака да я разпита някой, когото поне можеше да понася.
— Ами, първо, не повярвах, че е французин — заяви тя. — Взех го за арабин.
— Защото?
— Акцентът му. А после, когато се взриви „През океани“, май направих, може би несправедливо, някои доста пресилени умозаключения за връзката му с експлозията. А когато открих за леководолазите, помислих: охо, май са ги използвали да взривят кораба. Може да е глупаво, но е така.
„А сега, помисли Оливия, ако тя водеше разпита, следващият й въпрос щеше да бъде: «А какво мислиш сега?».“
Вместо това Сурая лекичко повдигна ъгълчето на устните си от задоволство.
— Ясно — каза тя, изправи се и взе папката на Оливия, росеше много хубава къса пола в стила на седемдесетте години с груби шевове и свръхтънък, изплетен от коприна пуловер в елегантен нюанс на хаки.
— Извини ме за момент — рече с усмивка тя и се изниза от стаята, като взе папката със себе си. Оливия едва успя да зърне думата „Гучи“, втъкана в плетката на гърба на пуловера. „В МИ6 май плащат добре“, помисли си тя.
Седеше, оглеждаше стаята и си въобразяваше, че Сурая е отишла да докладва на свой началник. Всеки момент щеше да се върне с възрастен господин, подобен на М от Джеймс Бонд, който щеше да се наклони към нея и да промърмори: „Добре дошли в МИ6, агент Джаулс. А сега марш към «Гучи» да си купите униформата.“
Вратата се отвори и Сурая се появи отново.
— Ще те пуснем — заяви тя с рязка категоричност и седна.
Оливия угнетено се сви на мястото си.
— Но искам да си взема тези неща и лаптопа — заяви тя и започна да събира шпионските си принадлежности.
— Ще ги задържим няколко дни.
Сурая протегна ръка да я спре.
— А лаптопа ми?
— Опасявам се, че и него. Ще ти го върнем скоро.
— Но аз работя с него.
— Като излизаш, можеш да си вземеш друг с копие от харддиска ти. Ще ти се обадим след няколко дни, когато ще сме готови да ти го върнем. А междувременно, Рейчъл — Сурая очевидно сериозно беше избрала модел на поведение, копиращ директорката на лъскавото си училище, — сигурна съм, че съзнаваш колко е важно да не споменаваш на никого и дума за всичко това. Не си сторила нищо лошо, но в бъдеще помни, че е извънредно глупаво да се забъркваш в проблеми, свързани с наркотиците. Този път се отърва леко, но в бъдеще може да има много сериозни последици.
— Какво? — изпелтечи Оливия. — Та нали хората от британското посолство в Ла Сейба ми казаха, че е безопасно да отида в Попаян. Казаха, че е съвсем в реда на нещата да отседна в хотела на Ферамо.
— А откъде биха могли да знаят? — попита Сурая. — Както и да е, извини ме, трябва да тръгвам. На излизане ще ти дадат друг лаптоп.
40.
Едва когато се върна в познатата обстановка на апартамента си — пластмасовото шишенце с „Мистър Пропър“ до умивалника, прахосмукачката в гардероба в коридора, дървата от „Макнъгетс“ в коша до камината, Оливия осъзна колко необичайни бяха събитията от последните няколко дни. Колкото и да беше невероятно, бяха минали по-малко от две седмици, откакто бе напуснала Лондон. Млякото, което бе забравила в хладилника се беше вкиснало, но маслото си беше съвсем наред.
Всички неща, от които Оливия се радваше, че е избягала в хотелските стаи, си бяха тук: телефонен секретар с трийсет и едно съобщения, пощата, натрупана в антрето, гардероба в коридора, пълен с неща, които не можеше да събере смелост да изхвърли. Беше страшен студ; бойлерът се беше изключил и трябваше да се впусне в непрестанно натискане на бутона за включване. Отдаде се на спомени как бе действал Мортън Си с връвчицата на стартера на лодката на път за Бел Кий, докато бойлерът не се включи внезапно и не я накара да подскочи. Стоеше в средата на кухнята с консерва печен боб в ръка: всички доказателства и теории, диви измишльотини и подозрения от последните две седмици се въртяха в главата й като дрехи в пералня. МИ6 допусна грешка, като ме остави да си тръгна — мислеше тя. — Трябваше да ме използват.