— Да, сър — отвърна Мортън Си.
— Та с какво те намушка? — попита Уиджет.
— С игла за шапки, сър — отговори сухо Мортън Си и излезе от кабината.
Уиджет се изпъна и стана.
— Госпожице Джаулс, разрешете да ви представя Скот Рич от ЦРУ бивш служител на Тайните военноморски служби, една от най-ярките звезди на Масачузетския технологичен институт. — Уиджет прекалено наблягаше на буквите „ц“ и „с“, като че ли беше Лорънс Оливие на сцената на „Олд Вик“. — Той ще бъде в центъра на текущата ни операция. Въпреки че леко изостана от вас при добирането до мишената.
— Добре дошла в операцията — каза Скот Рич и притеснено кимна на Оливия.
— Добре дошла в операцията ли? — викна тя. — Как смееш?
— Моля?
— Чу ме прекрасно.
— Съжалявам — обърна се Уиджет към компютърния техник. — Наближава леко бурен момент.
— Какво правеше там?
— Наблюдавах — отвърна Мортън Си-тире-Скот-Рич от ЦРУ.
— Знам това. Искам да кажа, какво правеше? Щом работиш за ЦРУ, защо не ми каза?
— Някой би си помислил, че сама си се досетила.
— Мислех, че работиш за Ферамо.
— Аз също — отвърна Скот Рич.
— Какво искаш… Да не намекваш… Как смееш!
— Боже опази… — промърмори Уиджет на компютърния техник, сякаш бяха две клюкарки на сбирка по бродерия. — Тя не го ли нарече току-що долна проститутка?
— Ако ти бях казал, ти можеше да му го изпееш.
— Ако ми беше казал, можехме да разнищим работата до дъно. Можех да остана.
— Съгласен съм с нея — рече Уиджет на техника все още с клюкарския глас. — Не мога да проумея защо му е трябвало да я изгони толкова бързо оттам. Вероятно някакво неуместно рицарско чувство.
— Рицарско чувство ли? Рицарско чувство? — попита Оливия. — Ти ме използва от момента, в който спря очи на мен.
— Ако наистина исках да те използвам, щях да се погрижа да останеш.
— Щеше да ме използваш преди това, стига да ти бях позволила, и много добре знаеш за какво говоря.
— Добре, добре — намеси се Уиджет и Оливия чу заповедническата нотка в гласа му. Блясъкът на хладно отчуждение в очите му й подсказа, че навремето е давал заповеди за извършването на ужасни неща. — Разберете се и ще ви чакам и двамата на стъпалата към предната морава. В стаята за обувки ще намерите ботуши и мушами.
— Нямам представа за какво говорите — обади се Скот Рич.
— За дрехи против дъжд, Рич. Не мога да допусна да се разхождаш из гората облечен като сервитьор, нали?
Домоуправителката чакаше пред вратата на залата. Оливия и Скот Рич я последваха надолу по тъмното, облицовано с ламперия стълбище, и минаха през кухнята, обзаведена с рендосани дървени маси, топли тръби и миризми на печено. Стаята за обувки също беше топла и облицована с боядисан в бяло фладер с ботуши, шалове, чорапи и палта, спретнато подредени и окачени на рафтове и закачалки. Беше спокойна и уютна, но не достатъчно.
— Защо уби Дуейн? — изсъска Оливия, докато обуваше чифт вълнени чорапи и зелени ботуши.
— За какво говориш? — отвърна Скот Рич и навлече черен пуловер. — Не съм убивал Дуейн. Боже мой!
— Само не ми казвай, че е била акулата — изсъска тя и облече вълнено сако.
— Ако наистина те интересуват гнусните подробности, Дуейн погна гмуркачите на Ферамо на своя глава. Сби се с тях под водата. Някой извади нож. Акулите приближаваха. Хората на Ферамо го изтеглиха на кораба му. Аз го следвах на разстояние. Следващото, което видях, бяха части от тялото на Дуейн, които потъваха надолу и всеки хищник от тази страна на Тобаго се втурна към мястото. Между другото, облякла си пуловера наопаки и с гърба отпред.
— Ти сложи кокаина в сака ми в Тегусигалпа, нали? — заяви тя, когато Скот Рич й отвори вратата и й направи път да излезе.
— Не — отсече той.
— Не ме лъжи.
Той приличаше на провинциален благородник. Тя осъзна, че вероятно прилича на съпругата на провинциален благородник. Студеният въздух рязко я удари в лицето.
Завиха зад ъгъла и пред очите им се разкри къщата в пълния си блясък: имение от елизабетинската епоха с високи квадратни комини и двукрили прозорци, поставени в идеална пропорция сред котсуолдския камък с цвят на мед.
— Не съм подхвърлял кокаин в стаята ти.
— Тогава кой? И какво правеше в онзи тунел? Едва не ме уби.
— Да съм те убил? — учуди се Скот Рич. Уиджет стоеше на стълбите и ги чакаше. Видя ги и тръгна да ги посрещне през моравата с развети палто и шал. — В тунела аз ти спасих живота. Дадох ти от моя въздух. Вие двамата идиоти се потопихте, без да пуснете сигнална шамандура!
— О, Боже. Нали не продължавате да се карате? — изрече Уиджет, като се присъедини към тях. — Хайде да отидем в гората. Оливия, като се върнем в къщата, ще трябва да подпишеш Официалния акт за поверителност. Съгласна ли си?