— Да, сър — възторжено отвърна Оливия.
— Дааа, и на мен ми се стори, че си падаш по тайните — въздъхна Уиджет. — Всичко, което чуеш, си остава тук, ясно? Иначе ще се озовеш в Тауър.
Беше ясен зимен ден и въздухът бе пълен с английски провинциални миризми, най-вече на оборски тор. Оливия следваше двамата шпиони по пътечка през гората, вдъхваща уханието на влажно дърво и гниещи плесени, джапаше из локвите с ботушите и си припомняше радостите да си топло увит навън в студен ден. Забеляза камера, поставена на едно дърво, после още една и още една, а след малко в мъгливата гора се мярна строго обезопасена ограда с четири реда бодлива тел отгоре и войник с камуфлажно облекло зад нея. Скот Рич спря и се огледа да види дали Оливия го следва.
— Убеден съм, че никой от двама ни не иска да се натрапва в съкровените ти мисли — заговори той, — но дали възнамеряваш да вземеш участие в разговора ни, или просто предпочиташ да джапаш из локвите?
— Не мога да ви чувам, ясно? Вие двамата марширувате отпред, а аз трябва да подтичвам, за да ви догоня.
— О, Боже, не мога повече — изпъшка Уиджет и се обърна. — Също като в началото на блудкава романтична комедия.
На студа лицето на Уиджет изглеждаше още по-старо. Тъничките червени вени изпъкваха през кожата му, а под всяко око имаше син полукръг като бушон. Почти приличаше на мъртвец, на ходещ труп.
— Има два основни въпроса — заговори Скот, без да обръща внимание. — Първо, какво замислят? Според сайтовете, които сме проучили…
— О, Боже, сайтовете, които сте проучили — рече Уиджет. — Сайтове. Сайтове. Изродена работа. Това, от което се нуждаем, са хора на място. Човешки същества, с човешки реакции спрямо други човешки същества.
— Сайтовете силно ни насочват към непосредствени терористични актове в Лондон и Л.А.
— Както и в Сидни, Ню Йорк, Барселона, Сингапур, Сан Франциско, Билбао, Богота, Болтън, Богнор и навсякъде другаде, където хората си пращат електронна поща — промърмори Уиджет.
Скот Рич леко сведе очи. Оливия започваше да научава, че често това е единственият признак, че е ядосан.
— Добре. Тук имаме истинско човешко същество. Ваша е — отсече той и се облегна на ствола на едно дърво.
Уиджет като че ли започна да преживя, задъвка устната си, а може би изкуствените си зъби. Прикова я със сините си очи.
— Два въпроса: първо, какви са тайните намерения на Ферамо? Гмуркачи в градската канализация, в резервоари, в охладителни системи на атомни електроцентрали? Второ, те прехвърлят експлозиви от хотела му в Хондурас в Южна Калифорния. Как ги вкарват в страната?
— Това ли са правили в Хондурас?
— Да — безизразно заяви Скот Рич.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото открих С4 на покрива на онази пещера, от която ти излизаше тогава.
Оливия заби поглед в земята и се намръщи — мислеше как тогава плуваше из пещерата, зяпаше рибките и се радваше на красивите им цветове.
— Е… агент Джаулс — обади се Уиджет. — Раждат ли се някакви мисли зад тази прекрасна фасада?
Погледна го остро. Умът й не работеше както трябва. Всичко изведнъж беше станало прекалено важно. А толкова й се искаше да успее като шпионка.
— Трябва да помисля малко — тихо измънка тя.
Уиджет и Скот Рич се спогледаха. Усети разочарованието на единия и раздразнението на другия.
— Ще продължим ли нататък? — каза Уиджет.
Двете неподхождащи си фигури тръгнаха напред, потънали в сериозен разговор — единият прекалено висок с развят шал, плющящо на вятъра палто и театрални жестове, другият — як, сдържан, самоуверен. Оливия нещастно се мъкнеше след тях. Почувства се като онова нещастно музикантче, което излязло на сцената, издало няколко стържещи звука на цигулката и провалило всички. Стресът от цялата необичайна ситуация започваше да си казва думата. Усети, че е изтощена и напрегната, слаба и безполезна по женски. Дишай, дишай, спокойно, спокойно, без паника, заповтаря си тя и се опита да си припомни Житейските правила.
Никога не се паникьосвай. Спри, дишай, мисли.
Нищо не е нито толкова добро, нито толкова лошо, колкото изглежда.
Когато те сполети нещастие, кажи си: „Майната му“.
Ключът към успеха се крие в начина, по който се изправяш след провала.
— Извинете! — извика тя и забърза да ги настигне. — Извинете! Знам как вкарват експлозивите!
— О, прекрасно — заяви Уиджет. — Кажи ни.
— По суша през Хондурас, а после с кораби по Тихия океан.