— Какво?
— Обещай ми, че няма да звъниш на Бари, за да му съобщиш, че си открила Осама бин Ладен на промоцията на крема за лице.
Оливия не каза нищо. Вярваше в независимата мисъл. Често се чудеше — когато удариха кулите-близнаци в Ню Йорк, а властите казаха на всички да останат на място и да не евакуират сградата, тя щеше ли да е сред онези, които изпълниха нареждането и останаха, или щеше да мисли само за себе си и да избяга.
— Оливия, чуваш ли ме? Помниш ли суданския облак от хищни хвърчащи скакалци? А муунистите от Сърбитън, които се оказаха скаутски отряд? А глостърширския таласъм, който се оказа пара от вентилацията на климатика? В „Сънди Таймс“ току-що започнаха пак да ти вярват. Затова те умолявам — предай навреме материала си от Маями, напиши го хубавичко, подробничко и не се прецаквай сама.
— Добре — малодушно се съгласи Оливия. — Благодаря и прочее.
Но не можа да заспи. Не й даваше мира брилянтността на плана на Осама бин Ферамо. Кой би го заподозрял? Всички знаеха, че хората на Ал Кайда са мърляви инженери в опърпани дрехи, които обитават мръсни апартаменти в Хамбург или западнали къщи с балкони от трийсетте години в Крикълуд, ядяха заедно остатъци от индийска храна, молеха се в импровизирани джамии и пращаха инструкциите си по факс от пощите в Нийсдън. Хората на Ал Кайда не се размотаваха по бляскави купони в скъпи хотели и не пиеха ябълково мартини. Хората на Ал Кайда не продуцираха филми и не наемаха свръхдейни рекламни агентки. Прикритието беше идеално. Без грешка.
Скочи и провери електронната си поща. Нямаше отговор от Бари. После влезе в Интернет търсачката „Гугъл“ и потърси Пиер Ферамо.
Нищо. Нищичко. И как иначе, беше толкова очевидно.
Изгаси лампите и отново се опита да заспи. Проклетата разлика във времето. Трябваше да направи нещо. Иначе след четирийсет и осем часа отново щеше да се намира под лондонския дъжд и да пише статии за напредъка на кюлотите с крачоли в най-новата колекция на дамско бельо в „Марк и Спенсър“. Компютърът примамливо светеше в мрака. Какво лошо в това поне да уведоми Бари?
5.
Седеше пред кафене на Южната крайбрежна ивица, чакаше сутрешното обаждане на Бари и й се искаше вятърът да поутихне. Беше слънчево и влажно, но над всичко това вятърът несекващо ревеше и плющеше. Закуската беше любимото хранене на Оливия — кафе и нещо свинско като кифла. Или пушена сьомга и препечен хляб с топено сирене. Или бананови палачинки. И колкото можеше повече вестници, разгърнати пред нея. Но тази сутрин „Ню Йорк Таймс“, „Маями Хералд“, „Ю Ес Ей Тудей“ и двата британски таблоида трябваше да бъдат затиснати със солницата и пиперницата. Беше си поръчала пържени филийки с ябълково-канелен сос, за да унищожи и последните остатъци от снощното ябълково мартини. Клин клин избива — като да лекуваш змийско ухапване със змийска злоба.
Оливия вярваше, че трябва да се подчинява на първата мисъл, която й идва след събуждането. Но тази сутрин, благодарение на загубената битка с венецианската щора, която бе развалила съвършенството на обзавеждането, като се бе заклещила с единия край нагоре, а другия — надолу, а лентите се бяха разчепатили напряко между тях, се събуди в пет и половина от пълната сила на слънцето на Маями след три часа сън, та поради това през главата й не мина никаква мисъл. В такъв случай технически първата мисъл след събуждането трябваше да бъде първата мисъл след първото кафе. А това, почувства с облекчение тя като видя сервитьорът да приближава с поръчката, щеше да е сега. Изрази със сияйна усмивка одобрението си, сипа си една чаша, отпи с наслада и зачака мисълта.
„Той е — каза си. — Осама бин Ладен се крие пред очите на всички след щателна пластична операция, при която краката му са били скъсени с петнайсет сантиметра.“
Поля с кленов сироп триъгълничето на пържената филийка, проби я с ножа и загледа как ябълковото пюре с канелата избива отгоре. Представяше си срещата с Осама бин Ферамо на купона довечера: „Да се убива е грях. Нашите народи трябва да се научат да уважават различията си и да живеят в мир.“ Осама бин Ферамо щеше да се пречупи и хлипайки да се съгласи, че Свещеният му Джихад трябва да се прекрати и че в бъдеще ще работи неуморно за световния мир, рамо до рамо с Пади Ашдаун, президента Картър, Рижата Спайс и тъй нататък. Оливия щеше да получи международно признание, да бъде издигната до чуждестранен кореспондент, наградена с почетен „Пулицър“… Телефонът й звънна.
— Ало — обади се тя с напрегнат, забързан глас, като се огледа за шпиони на Ал Кайда. Беше Бари.
— Така, нумеро уно: тая история с плаващия жилищен блок…