— Още не е късно да те изтеглим — намеси се Скот Рич. — Важно е да знаеш с какво се захващаш. Все още не сме наясно кой е Ферамо, но в общи линии имаме представа пред какви гостоприемни домакини ще се изправиш. Порт Судан — посочи на картата — е точно срещу Мека. Иран държи под наем бази в Порт Судан и Суакин. Затова там се намират хиляди ирански войници, които се обучават, има бунтовнически лагери и поредица от водни електроцентрали на север, отделна група интереси има Еритрея на юг, където в планините върлува група откачени номади и Ал Кайда, която се намира под водата. Още ли си представящ романтични почивни дни?
— Последния път ми се стори много хубаво! — весело възкликна Оливия, за да го ядоса. — Очаквам го с нетърпение. Особено с тези мои нови аксесоари.
— Отлично. Вземете си още шоколад — покани я Уиджет.
— Оливия, там никак не е безопасно — предупреди я Скот Рич.
— Безопасно? — попита тя с пламнали очи. — Че кога нещо е безопасно? Хайде, знаеш как стават нещата. Също като гмуркането от онази скала в океана.
— Да — съгласи се тихо той. — Знам. Понякога просто трябва да скочиш от ръба, скъпа, и да се претърколиш.
49.
Кайро, Египет
В охраняваната къща в Котсуолд Скот Рич се канеше да тръгне за военновъздушната база в Брайз Нортън. Щеше да вземе военен самолет до самолетоносача „Кондор“, пуснал котва в Червено море между Порт Судан и Мека. Стегна си бързо багажа и откри, че разполага с още един час. Беше сам в техническата зала и започна да работи на компютър само на една лампа.
Свърши търсенето, облегна се, присви очи и се протегна, после пак се наведе напред, погледна резултата и се вцепени. Докато на екрана се появяваха снимки и информации, започна пипнешком да търси телефона си в сакото и трескаво набра един номер.
— Да, какво има? Тъкмо вечерям.
Гласът на Скот Рич трепереше.
— Уиджет! Ферамо е Закарая Атаф.
За миг настъпи пауза.
— Велики Боже! Сигурен ли сте?
— Да. Трябва да изтеглим Оливия от Африка. Веднага.
— След четиридесет секунди съм при теб.
Когато самолетът приближи Кайро, Оливия си помисли: Де да можех да замразя този миг във времето и да го помня винаги. Аз съм шпионка. Аз съм агент Джаулс. Аз съм на мисия за британското правителство. Аз съм в първа класа и пия шампанско със затоплени ядки.
Трябваше да се насили да спре да се хили неприлично, докато минаваше през паспортния контрол. Страхотно беше отново да е на път. Далеч от училищната атмосфера на имението, тя се чувстваше способна и свободна като птичка от несоколова разновидност. Полетът до Порт Судан закъсняваше с шест часа. Ох — помисли тя, — никога не съм виждала пирамидите. Проследяващото устройство в обицата й щеше да се включи едва в Судан. Мина през митницата и скочи в едно такси.
Таксито на Оливия се движеше по двупосочна улица и тревожно лавираше от платно в платно. От огледалото за обратно виждане висеше коледна украса, а на таблото имаше бледосиня гирлянда от найлон. Шофьорът се обърна да я погледне и й хвърли усмивка, при която блесна един златен зъб.
— Иска килиим?
— Моля?
— Килииим. Дава добро цена. Мой брат има магазин за килиим. Съфсем близо. Не ходи на пазаар. На пазаар мнього лош мъж. Килиим мой брат мнього, мнього хууубав.
— Не. Не килим. Искам да отида до пирамидите, както казах. Внимавай! — извика тя, когато колите започнаха да криволичат и да надуват клаксони.
Шофьорът изруга и върна вниманието си към пътя, като направи с професионална ловкост груб жест през прозореца.
— Пирамиди. Гиза — повтори Оливия. — Отиваме до пирамиди, а после се връщаме на летище.
— Пирамиди мнього далееш. Няма смисъл. Тъмно. Не вижда. По-добро купи килииим.
— А сфинксът?
— Сфинкс добре.
— Тогава да идем да видим сфинкса. И обратно на летището?
— Сфинкс добре. Много старо.
— Да — рече тя на арабски. — Стар. Хубав.
Шофьорът натисна газта и се отклони от двупосочната улица с бясна скорост, гмурна се в неосветени жилищни райони с прашни улички и кирпичени къщи. Тя свали прозореца си и развълнувано пое миризмите на Африка: гниеща смет, прегоряло месо, подправки, лайна. Най-сетне таксито спря насред лабиринта от неосветени улички. Шофьорът изключи двигателя.
— Къде е сфинксът? — запита Оливия и усети бодването на тревога. Натисна пръстена да извади острието.
Шофьорът се ухили.
— Не далееш — отвърна той и я обгази с вонящия си дъх. Изведнъж пълният идиотизъм на поведението й се стовари върху Оливия. Как й хрумна да ходи да разглежда туристически забележителности по време на подобна мисия? Извади мобилния си телефон. На него пишеше БЕЗ ПОКРИТИЕ.