— Госпожица Джаулс? — заговори мъжът с лек източно-лондонски диалект. — Ще ви придружа до самолета. Това ваше ли е? — попита той и взе килима.
Оливия понечи да протестира, но само вдигна ръце и уморено кимна с глава. Мъжът избута нея и килима покрай опашките и проверките за сигурност и я вкара в малък кабинет съвсем близо до изхода. Затвори вратата зад гърба си.
— Казвам, се Браун. Работя в тукашното посолство. Професор Уиджет желае да говори с вас.
Сърцето й се сви. Беше разбрал. Беше се провалила още при първото препятствие. Браун набра един номер и й подаде слушалката.
— Къде бяхте, по дяволите — изрева Уиджет. — На пазар за килими?
— Съжалявам, сър. Допуснах ужасна грешка.
— Вече е без значение. Няма значение. Забравете. Човек, който никога не греши, не постига нищо.
— Обещавам да не се повтаря.
— Добре. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, известна непредсказуемост в действията не е лошо нещо. Агентът, когото пратихме да ви посрещне, току-що беше застрелян.
О, Боже. О, Боже.
— Неговия труп ли видях току-що на път за летището? Аз ли съм виновна? Мен ли са се опитвали да докопат?
Диспечер със светеща жълта жилетка надникна през вратата.
— Не, не, няма нищо общо с вас — отвърна Уиджет.
— Най-добре свършвайте — прошепна Браун. — Ще затварят вратите.
— Професор Уиджет, самолетът ще излети.
— Добре, много добре. Тръгвайте — каза Уиджет. — Не го изпускайте след всичко това. На добър час и, о, ъъъ, относно Ферамо… Вероятно най-добре ще е да угаждате на фантазиите му, свързани с вас, колкото може по-дълго.
— Какво искате да кажете?
— Ами, нали знаете… тия типове, дето си измислят разни неща за момичетата, ги поставят на пиедестал, а когато разберат, че въображаемата им постройка рухва, могат да станат малко гадни. Действайте умно. И помнете, Рич е само на един писък разстояние в Червено море.
Оливия стигна бегом до самолета, а преди да затворят вратата, хвърлиха килима в ръцете й. Опита се напразно да го натика в отделението над главите на пътниците под обвинителния поглед на стюардесата. Едва когато капитанът включи надписа „Затегнете коланите“ и светлините на Кайро потънаха зад тях, тя погледна надолу към огромната празна тъмнина на Сахара и намери време да обмисли казаното от Уиджет. Осъзна, че по-мъдрият й ход щеше да е изобщо да не се качва на самолета.
50.
Порт Судан, крайбрежието на Червено море, Източен Судан
Скот Рич стоеше на палубата на „Ардичи“, водолазния кораб на ЦРУ, и чакаше светлините на приближаващия се с Оливия самолет да се появят в нощта. Бреговата ивица на Судан, изпъстрена с трепкащи червени пустинни огньове, се очертаваше като тъмна форма на фона на черното небе. Морето беше съвсем тихо. Нямаше луна, но блестяха милиони звезди.
Чу рева на реактивния двигател, преди да се появят светлините, щом самолетът започна да се снишава над Порт Судан. Слезе под палубата и завъртя няколко ключа. Контролното табло пред него забръмча. След няколко минути проследяващото устройство щеше да улови сигнала от обицата на Оливия. Абдул Обеид, агент на ЦРУ с табелка на „Хилтън“ в ръце, щеше да я посрещне в залата за пристигащи и да я закара на пристанището в очакващия я катер. Преди първата светлина на зората, тя щеше да е на борда на „Ардичи“ и далеч от лапите на Ферамо.
Лицето на Скот Рич се разчупи в една от редките му усмивки, когато на екрана затрепка червената светлинка. Натисна един бутон.
— Прехванахме я — каза той. — На летището е.
Когато Оливия влезе с групата подобни на сомнамбули пътници в мърлявото помещение на митницата, тя откри, че я обзема обичайното й за африканските летища настроение на костенурка в дълбок зимен сън. Загледа се в служителите на паспортния контрол с техните кафяви ботуши, надничащи в разни документи. Винаги се бе озадачавала как успяваха да проследят нещо без компютри, но очевидно някак се справяха. Единствения път, когато се опита да влезе в Хартум без съответната виза, бе принудена да прекара дванайсет часа на летището. А при следващото й пътуване, кой знае как, се сетиха за нея и отново я напъхаха в кафеза. Когато дойде нейният ред и си подаде документите, човекът на гишето се втренчи в тях, видимо безизразно, и каза:
— Момент, моля.
Лайнар, помисли си тя и се помъчи да запази на лицето си приятно безстрастно изражение. Нямаше нищо по-тъпо от това да си изтървеш нервите пред чиновник в Африка. След няколко минути мъжът се върна, придружен от дебел офицер в хаки униформа с прекалено затегнат през шкембето колан.