— Да! — възторжено откликна Оливия. — Историята наистина си я бива. Огромен е. А хората живеят там по цяла година, като се придвижват с хеликоптери. Мога да го направя само за още два дни.
Оливия беше притиснала телефона между ухото и рамото си, докато бучкаше пържената филийка.
— А, съгласен съм, че историята си я бива. Толкова я бива, че ние, както несъмнено си успяла да пропуснеш, й отделихме цялата средна страница в раздел „Мода“ още миналата седмица.
Оливия застина с хапката във въздуха.
— Това е раздел в „Сънди Таймс“, вестникът, за който би трябвало да работиш. И по-точно — именно в раздела на „Сънди Таймс“, за който се предполага, че работиш. Смея ли да предположа, че от време на време четеш „Сънди Таймс“ или поне си чувала за него?
— Да — отвърна навъсено тя.
— А тази „фантастична нова история“, на която си налетяла? Каква ли може да е? Да не би Маями да е нападнат от ходещи делфини? Или иракският министър на информацията е скрил експлозив във фоайето на хотела?
Слава Богу, че все пак не беше му казала.
— Е, всъщност е нещо, по което точно започвам да работя. Ще ти кажа повече след няколко…
— Млъкни. Докъде стигна с материала, по който би трябвало да работиш? Историята, за която потрошихме луди пари да те пратим да отразиш? Имаме ли шанс по някое време да насочиш вниманието си към нея? Имаме ли изобщо подобен шанс?
— О, да, да. Пиша материала. Всичко е наред. Но наистина съм по следите на друга история. Обещавам ти, че ще е наистина страхотна. Ако можех да остана поне още една вечер, за да отида на купона му…
— Не. Н. Е. Не. Ще ми пратиш по електронната поща материала „Страхотният Маями“ до шест вечерта тамошно време. Хиляда и петстотин думи. При това без правописни грешки. С нормална пунктуация, а не сбирщина от странни знаци, слагани където ти падне. А после няма да ходиш по купони, нито по пазар, нито по каквито и да било лекомислени развлечения. Отиваш на летището, хващаш нощния полет и се прибираш. Ясно?
С върховно усилие на волята тя се сдържа да не му каже, че:
1. Изпуска най-великата история на двайсет и първи век.
2. Някой ден ще съжалява.
3. Относно брътвежите му за пунктуацията: езикът беше нещо красиво, свободно леещо се, развиващо се, което не биваше да се оковава от изкуствени правила, разпоредби и странни знаци, наложени отвън, а не създадени отвътре.
— Добре, Базър — вместо това каза тя. — Ще го напиша до шест.
От „Елан“ още не бяха се обадили да отхвърлят историята за „През океани“, затова реши, че няма нищо лошо да прескочи до пристанището и да хвърли един поглед просто така, за всеки случай, за да може, ако „Елан“ се обади и каже: „Да“, да разполага с повече материал. Освен това щеше да събере още местен колорит за „Сънди Таймс“, преди да е написала материала. Вече бе девет часът и тя реши, че ако се върнеше от „През океани“ до десет и половина, пак щяха да й останат седем часа и половина да напише статията за Бари. И да й провери правописа. И да я пусне по електронната поща. Но определено щеше да е добра. Определено. Това правеше само по двеста думи на час. А щеше и да потича! Все пак беше жизненоважно да прави упражнения.
За нещастие Оливия нямаше усет за времето. Всъщност и Бари, и Кейт честичко имаха поводи да отбелязват, че Оливия смяташе времето за нещо лично, което се движеше с каквато скорост поискаше тя. Според тях подобни вярвания бяха недопустими за журналист, който непрекъснато трябва да спазва срокове и тъй нататък.
Бягането по Южната крайбрежна ивица дори по време на закуска приличаше на въртене на копчето на радиоапарат — от всяко кафене изригваше различна музика. По тротоарите се носеха сервитьори, градинари издухваха падналите листа. Върволиците бибипкащи коли бяха изчезнали, купонджиите току-що си бяха легнали. Оливия претича покрай кафене, откъдето се лееше салса, а вътре всичко — стени, маси, чинии, менюта, беше покрито с един и същ крещящ десен, представляващ джунгла, сервитьорките, дори по това време на деня, носеха предизвикателни костюми в леопардова шарка с бюстиета. Пресече улицата, за да види по-добре великолепието на имението на Версаче и хотелите в стил „Ар Деко“ — бели, розови, люлякови, оранжеви — „Пеликан“, „Авалон“, „Каса Гранде“, извивки и комини, напомнящи за влакове и презокеански параходи. Вече беше горещо, сенките на веещите се палми ярко се открояваха върху белия паваж. Докато тичаше, започна да обмисля статията.
Ако си мислите, че Маями е пълен с апартаменти под наем, обитавани от старци, че отвсякъде долита бръмченето на електрически инвалидни колички и хората си крещят, за да се чуят, забравете!