— Сър, бих изпратил морските тюлени в пещерите под Суакин — заговори той. — И незабавно ще пратя сътрудници под прикритие да приберат проследяващото устройство… — пауза за частица от секундата — и трупа.
— О, Боже — рече Оливия. — Изгубила съм обицата си. Стиснала празното си ухо, тя дръпна юздите, за да спре жребеца, който яздеше, и смутена погледна пясъка долу.
Рашайдата зад нея намали ход и извика на другаря си да спре.
— Има проблем? — запита той и изравни коня си с нейния.
— Изгубих си обицата — обясни тя и посочи първо едното, а после и другото си ухо в безпомощно смущение.
— О! — възкликна туземецът, искрено загрижен. — Искаш търся?
Когато другият рашайда, който яздеше най-отпред, спря коня си и започна да препуска обратно, Оливия и първият рашайда погледнаха назад към пясъците и храсталаците, през които бяха пътували последните пет часа.
— Не мисля, че ще я намерим — заяви тя.
— Не — съгласи се той. Продължиха да се оглеждат.
— Много пари струва?
— Да.
Закима бурно, после се намръщи. О, Боже. Това наистина беше лошо. Проследяващото устройство струваше страшно много пари. Нямаше да я поздравят за това. Нито пък щяха да успеят да го намерят.
Замисли се за миг. Имаше възможност да включи късовълновия предавател. Заповедите й бяха да пести батерията и да го използва само когато предава важно сведение, но нима това не беше важно? Сакът й беше на коня на другия рашайда. По-страшен от двамата, той бе облечен с червена роба и черен тюрбан. Беше лошото ченге-рашайда. Доброто ченге-рашайда, въпреки свирепия си вид, се оказваше сладурче.
— Мохамед! — извика тя. И двамата мъже я погледнаха. За нещастие и двамата се казваха Мохамед. — Ъъъ, мога ли да надникна в сака си? — попита тя и посочи към гърба на коня на лошото ченге-рашайда. — Трябва да си взема нещо.
Той я погледна за миг с разширени ноздри.
— Не! — извика той, обърна коня и препусна напред. — Да вървим.
Заби пети, изсвистя с камшика, при което двата коня възбудено изцвилиха, и се стрелнаха след него.
Опитът на Оливия във висшата езда досега се бе свеждал до редки, двуминутни яхвания на някое пони. Вътрешните страни на бедрата така я боляха, че не знаеше как ще продължи. Беше опитала всяка възможна поза — изправена на стремената, седнала, плъзгаща се назад и напред, друсаща се нагоре и надолу с коня, но бе успяла единствено да се насини на всички възможни места, така че по краката й нямаше и здраво милиметърче. Мохамедовците, подобни на камили, не проявяваха нужда нито от храна, нито от вода. От зазоряване досега беше изяла три пръчки мюсли. Въпреки това всичко страшно й приличаше на приключение. Кога друг път щеше да галопира из Сахара с двама рашайди, непридружавана от екскурзоводи, джипове, затлъстели германци и хора, опитващи се да ти продадат кратунки и да те накарат да им платиш, за да танцуват?
И тогава лошото ченге-рашайда им нареди да спрат. Препусна малко напред и изчезна зад група скали. Когато се върна, нареди на Оливия да слезе от коня и й върза очите с груб, гадно вонящ, черен парцал.
На борда на „Ардичи“ Скот Рич напътстваше сухопътния екип как да открие проследяващото устройство. Трима различни агенти, преоблечени като беджи, се приближаваха на кон, построени в триъгълник. Линията на Уиджет във Великобритания запука.
— Рич?
— Какво? — попита Скот Рич и очите му застрашително се сведоха.
— Агент Стийл, Сурая?
— Да?
— Работи за Ферамо.
— Източник?
— Съмнителен тип от Тегусигалпа. Бил арестуван по друго обвинение. Клетият малоумник се опитал да обяви дипломатически имунитет с твърденията си, че работи за нас. Признал им, че подхвърлил плик с бял прах в стаята на Джаулс по наше нареждане, а после уведомил местната полиция. Хората от консулството пуснали своите хора по следата и тя ги отвела право до Сурая Стийл.
— Къде е тя сега?
— Задържана е. Разпитват я. Май е говорила късно снощи с Ферамо. Може пък всичко да се окаже за добро, а? — заяви Уиджет. — Струва ми се, че са очистили агент Джаулс много бързо. Ферамо не е имал време да…
Скот стовари юмрука си върху ключа и прекъсна Уиджет на половин дума.
Оливия прекара последната част от пътуването си вкопчена в доброто ченге-рашайда на гърба на коня му. Щом напуснаха плоския пясък на пустинята и поеха през хълмовете, маршрутът им стана стръмен и обсипан с камъни. Оливия, яхнала своя кон, но с вързани очи, се бе превърнала в опасност за себе си и за всички наоколо. Все пак доброто ченге-рашайда беше много сладко и мило и я окуражаваше, говореше й, че всичко ще се оправи и че като пристигнат, ще има пиршество.