Наблизо беше застанало арабско момче по плувки, което тя помнеше от Исла Бонита. То пое водолазния екип от Ферамо и им подаде хавлии.
— Невероятно — каза тя. — Какво е това място?
Ферамо гордо се усмихна с белозъбата си усмивка.
— Налягането на въздуха се поддържа на абсолютно същото ниво като налягането на водата и поради това водата никога не може да се покачи над тази точка. Напълно безопасно е.
„И лесно за бягство“, помисли си тя, докато той не я преведе през плъзгаща се врата от тежка стомана, която отвори чрез набиране на код, а после през друга — в една баня. Остави я да се изкъпе, като й нареди да се облече в бялата джелаба, която щеше да намери вътре.
Когато излезе от банята, той я чакаше. Лицето му отново беше гневно.
— А сега, Оливия, време е да те оставя за малко. Хората ми имат някои въпроси към теб. Съветвам те да им предоставиш цялата информация, от която се нуждаят, без да оказваш съпротива. След това ще те доведат при мен да се сбогуваме.
— Да се сбогуваме ли? Къде ще ходя?
— Ти предаде доверието ми, сакр — заяви той, като отбягваше погледа й. — Следователно трябва да си кажем сбогом.
53.
Оливия се чувстваше като след дълъг сън. В началото не й беше неприятно, усещаше леко замайване, но когато дойде в съзнание, сетивата й се възвърнаха. Изгорените места по ръката й страшно я боляха, а по гърба й имаше нови белези. Чувстваше се така, сякаш бе прекарала цяла нощ във въртяща се сушилня. На главата й имаше чувал. Миришеше на селски двор и обори, което някак странно я успокои. Ръцете й бяха вързани, но, ей, зад цветчето в центъра на сутиена й имаше миниатюрно кръгло трионче.
Направи няколко опита да стигне до сутиена със зъбите си, осъзнаваше колко шантаво изглежда — същество в бяла роба с чувал на главата се опитва да си изяде гърдите. Отказа се и отново се отпусна до стената. Някъде в далечината се чуваха гласове и високо бучене на вкарван въздух под налягане. Напрегна се да чуе гласовете. Говореха на арабски.
Ще се измъкна оттук — каза си тя. — Ще оцелея. Всмукна въздух, за да вкара чувала в устата си, и започна да го гризе. Скоро успя да направи малка дупчица. С помощта на езика и зъбите, а после и на носа, бавно я разшири, докато почти можеше да вижда. Чу стъпки. Бързо се преобърна по корем, за да скрие дупката. Стъпките влязоха в стаята на сантиметри от нея, после се отдръпнаха.
Трябва да стигна до сутиена си — мислеше тя — Трябва да стигна до сутиена. Продължи да гризе чувала, като плюеше конците и сламата. Сниши глава и заизбутва чувала нагоре, докато дупката стигна до нивото на очите й. Ура! Можеше да вижда! Трябваше да стисне зъби, за да не се разкрещи: „Да! Дааа!“ Намираше се в коридор, издълбан в скала и осветен от флуоресцентни тръби. На стената имаше плакати с надписи на арабски и западен календар с трактор на снимката. Имаше дата, обградена с червено. Чу гласовете, които долитаха иззад една завеса, провесена над свода вляво. Нещо й убиваше на гърба. Изви се. От тънката метална тръба по протежение на стената стърчеше клапан. Надникна в робата си към сутиена, беше с предно закопчаване, което можеше да се окаже полезно.
Много бавно и тихо тя се повдигна с лице към клапана и раздра чувала, за да открие по-голяма част от лицето си. После се надигна още, пъхна клапана под сутиена и натисна. Нищо. Опита отново и отново, после се опита да извие рамене назад и пак се наведе напред. Сутиенът се разкопча. Такова облекчение беше всички ония джаджи да спрат да се забиват в плътта й от подплънките на сутиена. Натисна едната чашка срещу клапана, за да я избута нагоре и само след три опита улови ръба на черната дантела между зъбите си.
Оливия беше страшно доволна от себе си, толкова доволна, че едва не се ухили и не изтърва сутиена. Извърна се прекалено бързо и сандалът й одраска пода. Замръзна с половината черен сутиен в уста, като куче, захапало вестник. Към нея започнаха да се приближават тежки стъпки. Намести чувала върху лицето си и легна. Стъпките дойдоха много близо. Един крак я ритна в ребрата. Тя потрепери и лекичко извърна глава, което според нея бе доста реалистично. Стъпките се оттеглиха. Оливия не помръдна, докато гласовете не заговориха отново.
Чашката на сутиена бе обърната наопаки, все още стисната между зъбите й. Бавно я измъкна извън джелабата и все още със зъби се извъртя, за да я закачи на клапана. Беше страшно неудобно, но успя да се извие назад и да опре въжето около китките си в триончето. Работата бе мъчителна и бавна. Настъпи един ужасен миг, когато сутиенът се откачи от клапана и трябваше да мине отново през цялата процедура по закачването му. Но най-сетне малкото трионче преряза достатъчно влакна, за да освободи тя ръцете си и да си развърже глезените.