— Оставете го долу — прозвуча заповед. — Ръцете над главата!
— Полека, по-спокойно! — намеси се командирът на пътния патрул Томас Конрад.
Той изтича напред, следван от Мастърс и Бригс.
— Пуснете го, момчета. Той е от нашите.
После посочиха към Чандлър, когото Патрик все още държеше на ръце.
— Този мъж закарайте в болница. През цялото време да бъде охраняван. Дамата също има нужда от лекарска помощ. Почакайте…
Конрад измъкна нещо от джоба на Чандлър и го пъхна в дясната ръка на Патрик.
— Вземете — каза той. — Вие заслужавате това много повече.
Беше златната капитанска значка на Чандлър.
Джон Мастърс се спусна към Хелън. Свали сакото си и внимателно я зави.
— О, господи, Хелън — не преставаше да повтаря той. — Добре ли си? О, Хелън, толкова съжалявам…
— Добре съм, Джон, наистина съм добре — успокои го тя и леко му се усмихна. — Аз… Сигурно изглеждам ужасно, но не съм ранена.
— Красива си — увери я той. — Но си преминала през истински ад и трябва веднага да те откараме в болница.
Полицейският лекар го отмести и помогна да сложат Хелън на носилката. Когато я понесоха към линейката, тя се пресегна и го хвана за ръкава.
— Не ме оставяй, Джон — промълви Хелън.
Той хвана ръката й и тръгна до нея.
— Няма, скъпа — обеща й той. — Никога вече.
Усещането за щастие го изпълни и завладя цялото му същество.
— Ти, непослушно момиче, ти още ме обичаш.
— Да, лошо момче — радостна усмивка озари лицето й. — Наистина е така.
Изследователски комплекс, летище за реактивни самолети „Матер“
Няколко часа по-късно
Хал Бригс си помисли, че това е най-необичайната гледка, която някога е виждал. Патрик Макланахан седеше в своя кабинет, пиеше кафе и работеше на компютъра, от раницата на гърба му излизаше кабел, включен в контакта на стената. Беше в костюма от БЕРП и изглеждаше като някакво странно същество — получовек-полумашина, двете съставки на което се допълваха взаимно.
Денят беше много дълъг. След престрелката с хората на Таунсенд изследователският комплекс беше залят от служители на шерифството, следователи, агенти на ФБР. Тъй като Таунсенд много обичаше да използва скрити бомби и мини, целият комплекс трябваше да бъде евакуиран, докато се извършат проверките. След това започна нашествието на журналистите — правеха интервюта, агенциите една подир друга вземаха изявления от всички участници.
— От дванадесетте войника, които Чандлър е съобщил, че са тук — каза Бригс на Патрик, — ние хванахме седем, полицаите — двама. Остават още трима. Не е лошо за един ден работа.
— Аз не се безпокоя за тях, ще ги заловят. Аз търся Таунсенд и Райнгрубер — каза Патрик, седнал пред терминала си.
Той замислено въртеше в ръка седемлъчната златна звезда на Чандлър.
— Боя се, че ще трябва да чакаме и да чакаме — каза Бригс. — Таунсенд вероятно има още цяла дузина убежища в района, за които не знаем нищо. Може да бъде навсякъде. А ако е умен, отдавна е изчезнал.
— Не вярвам — замислено продума Патрик. — Таунсенд цели нещо друго тук. Засега няма никакво разумно обяснение на престъпните му действия. Най-напред организира въоръжен грабеж, за да се включи в производството на дрога, но по-късно взривява всички лаборатории за мет. Напада това място, но изглежда го прави просто за да не изпусне една благоприятна възможност. Той е контрабандист и търговец на оръжия, не на дрога. Какво цели всъщност?
— Не виждам нищо, което представлява интерес тук.
— Навремето Анри Казо беше разработил няколко много сложни схеми за прикриване на истинските си цели — посочи Патрик. — Може би Таунсенд прави същото.
— Но за какво? За Казо се предполагаше, че си отмъщава на Съединените щати — каза Бригс. — Мислите ли, че Таунсенд иска да отмъсти на Сакраменто? За какво? Това няма никакъв смисъл.
— Може би просто не можем да вникнем в начина му на мислене — допусна Макланахан. — За нещастие това не ни помага да предвидим какъв ще бъде следващият му ход.
— Вижте, нека сега оставим това на ФБР — каза Бригс. — Моите шефове в АПР настояват да им обясня защо участвам в цялата акция. — Патрик продължи да разглежда компютърните файлове. — Какво правите с този компютър?
— Опитвам да разбера какво са търсили хората на Таунсенд. Очевидно те са отваряли всички наши страници в Интернет, мъчили са се да получат достъп до мрежата на нашата компания, търсили са пароли, съобщения, дневници, бележки — все неща от този род. Трябва да открия какво са търсили.